В рамките на националния план за възстановяване и устойчивост дигитализацията на публичния сектор е слабо и откъслечно застъпена. Коментирахме темата с Христо Иванов, Иво Мирчев и Боян Юруков миналата седмица, но ми се ще да развия темата. Първо, защо трябва дигитализацията на публичния сектор да бъде приоритетна инвестиция – защото тя е отключващ фактор. Намалява административната тежест, съответно прави бизнес климата по-благоприятен, а инвестициите – по-вероятни. В същото време намалява риска от корупция и увеличава прозрачността в управлението. Прави публичните системи по-ефективни, така че по-малко средства да „изтичат“. Всяка една система би спестила много пари и време и би повишила качеството си, ако процесите и услугите ѝ са дигитални. Това се превежда сравнително бързо, макар и индиректно, в по-добър живот. Обаче има проблем ЕС да финансира електронното управление (което не е синоним на „дигитализация на публичния сектор“, но е близо). И проблемът е, че е малко вероятно ЕС да финансира отново нещата, които е финансирал вече няколко пъти. След присъединяването ни към ЕС, има два програмни периода. В първия (2007-2013) програмата за електронно управление е „Административен капацитет“, а във втория (2014-2020) – „Добро управление“. В рамките на тези оперативни програми са предвидени около милиард лева, като немалка част от тях са похарчени (макар реално усвоените по ОПДУ да са около 1/3 в последната година, в която може да се кандидатства за проекти, то остават три години за довършване на проекти и тяхното изплащане). В рамките на тези два програмни периоди трябваше да сме направили много неща. Обаче не сме. Отчели сме ги проформа, или сме ги изградили системи, които не се използват, или са се използвали, но са изоставени. Или не сме направили неща, които сме обещали, че ще направим. И проблемът е в това, че ЕК няма основание да ни даде трети път пари за същото. Но нека вляза
Continue reading