Критика в криза: за хейта, конструктивната критика и прогнилата държава

От средата на март държавата е в извънредно положение във връзка с пандемията. Извънредното положение има своето отражение върху обществения живот – излишно е да ги посочвам, всички ги усещаме. Има обаче една деликатна тема – как да реагираме като граждани на мерките на щаба и правителството – както на идеята им, така и на реализацията им. Да ги приемаме като абсолютно необходими в кризисна ситуация, без да ги поставяме под съмнение? Да ги атакуваме и „хейтим“, защото са „поредната глупост“? Да приемаме техните несъвършенства в сложната ситуация? Аз предимно ги приемам, отчитайки несъвършенствата им и сложната и неизвестна среда, в която трябва да работи националния оперативен щаб. Нормално е да следим какво правят европейските ни партньори и да правим като тях, нормално е да нямаме отговори на всички въпроси, нормално е да има комуникационни пропуски. И съм склонен да се съглася с Борисов, че може би най-важната мярка, заради която нямаме сериозен ръст на случаите е, че достатъчно рано бяха въведени ограниченията. Всички останали мерки, колкото и нескопосани да са, вероятно са с малко отражение върху крайния резултат. Въпреки това се случва да се изказвам критично, понякога дори силно критично, към начините на вземане на решения и изпълнението на някои мерки. Например когато се оказа, че решението за затваряне на София е било взето без данни за броя напуснали коли. Или когато въведоха КПП-та с хартиени декларации, които се тъпчат в чували (и после се броят на ръка?). Или когато се появиха опашки пред НОИ за ПИК-ове и всички осъзнаха, че то е-услуги може и да има, но хората няма как да ги ползват. Или когато болници продължават да нямат защитни средства. Всички тези критики обаче не са към кризисните действие сами по себе си. Кризисните действия не се случват във вакуум, а в контекста на държавното управление. А

Continue reading

Как да ползваме електронни услуги

Поради мерките за справяне с пандемията с право хората избягват да се редят на опашки в институции. Държавата и общините, обаче, не са готови са посрещнат търсенето за електронни услуги. По ред причини, на които няма да се спирам сега. Реших да синтезирам дългогодишния си опит в „тролене“ на администрацията с опитите си да получа всяка услуга по електронен път от край до край (ниво 4). Съветите долу са законосъобразни спрямо моето разбиране на Закона за електронното управление и Административнопроцесуалния кодекс. Много юристи в много администрации няма да са съгласни с това разбиране. Затова е и точка 7. Нямам претенции за изчерпателност и със сигурност ще пропусна нещо, но мисля, че за начало е достатъчно. Този „наръчник“ се надявам да е полезен както на хората, които искат да заявяват услуги, така и на администрациите, които не са свикнали да ги получават по електронен път и не знаят кое може и кое не може. Фокусиран е малко повече върху физически лица, но важи в същата сила и за юридически. Там единствената особеност е, че някои администрации могат да искат КЕП на юридическо лице (какъвто не съществува в правния мир, но това не пречи на никого да го изисква). 1. Идентификация Национална eID схема все още няма, но имаме една пъстра мозайка от опции. Идентификацията е първата стъпка – как влизате в съответната система. В зависимост от всяка от опциите, последващите варианти за подписване (което също се изисква, за да заявите услугата) са различни. Квалифициран електронен подпис „на флашка“ (смарткарта) – такъв можете да получите от офис на доставчик на удостоверителни услуги – Борика, Информационно обслужване, Инфонотари, СЕП. С такъв КЕП можете да се идентифицирате в повечето системи на администрацията, но изисква инсталиране на драйвери, специален софтуер, Java, а често работи само на стари браузъри (Internet explorer 8) или Firefox ESR. КЕП

Continue reading