Земетресението в Лисабон, Великден и коронавирусът

През 1755 г. Лисабон е ударен от много силно земетресение – 8.5-9 по скалата на Рихтер. Земетресението е на 1-ви ноември, денят на вси светии, поради което много хора са в църквите и палят свещи. Свещи се палят и по домовете, за празника. Заради свещите, градът пламва и ако нещо е останало здраво от силното земетресение, то изгаря. Хората излизат от църквите и къщите и се струпват на открито пространство в града. За съжаление, епицентърът е в Атлантическия океан и скоро градът е залят от цунами. Иронията е, че на религиозния празник всичко е опустошено, а кварталът с „червените фенери“ има най-малко щети (просто е на хълм с по-здрави скали). Земетресението, случило се точно на релгиозния празник, дава тласък на т.нар. теодицея – философското търсене на причините защо Бог позволява да се случват лоши неща (или защо ги предизвиква). Защо въпреки, че жителите на Лисабон са почели светиите, точно на този ден е дошло Божието наказание. Това дълго въведение е във връзка с предстоящия Великден и рискът от струпване на хора в църквите в ситуация на епидедмия. Жителите на Лисабон не са знаели, че ги очаква земетресение. Но ние знаем, че струпването на хора носи висок риск от разпространение на вируса. И всички вярващи, които смятат, че вярата им е достатъчна, за да не се заразят – теодицеята е израз на това, че колкото и да вярваме, лоши неща се случват. Можем да търсим философско обяснение за това, но на първо място трябва да вземем всички земни мерки, които можем, за да ограничим щетите – за себе си и за близките ни. Целуването на икони и струпването в църквите е опасно. А както и земетресението в Лисабон, заразата няма да ни се размине, само защото сме силно вярващи.

Continue reading