Нюансирано за Асандж

Арестуваха Джулиан Асандж. За едни той е боклук, който е изложил на опасност не само животите на американски войници и агенти, но самата американска демокрация. За други е герой на свободното слово, който е разобличил американските власти нееднократно. За първите той е прислужник на Кремъл, който използва свободата на словото като претекст да атакува Америка. За вторите той е самоотвержен инструмент за на т.нар. whistleblowers (хора, които издават тайни, защото смятат, че е важно, обществото да ги знае), с които западните държави да поддържат нивото си на демократичност и прозрачност. Реално… е по-сложно. Да, изтичането на класифицирана информация винаги крие рискове, ако не се прави внимателно, да, особено в последните години WikiLeaks и Кремъл работеха ръка за ръка, да, whistleblowers трябва да имат инструмент, с който да правят публично достояние силно спорни практики, като напр. Prism, и да, WikiLeaks имаше дисциплиниращ ефект. Трябва ли обществото да знае всичко? По-скоро не. Концепцията за „класифицирана информация“ същество по обективни причини. Но определено има случаи, в които обществото трябва да знае за дадена класифицирана информация. Трябваше ли да знаем за това как американски войници застрелват цивилни и репортери на Ройтерс в Ирак, знаейки много добре, че не представляват опасност? Трябваше ли да знаем, че американското правителство е изградило сложна система за следене на всичко, което правим онлайн? Трябваше ли да знаем за писмата на Сурков (висшестоящ сътрудник в Кремъл), според които Русия има стратегическа цел да дестабилизира Украйна? Според мен и в трите случая, а и в много други – да. Неслучайно тези разкрития излязоха и през реномирани издания като The New York Times и The Guardian. Асандж не е нито герой, нито боклук. Той може би е човек, преследващ даден идеал, но обстоятелствата превръщат това в гротескна война срещу САЩ (вероятно не без тяхна помощ, а и не без помощта на Русия).

Continue reading

Грешната посока на НАП с Наредба Н-18

Наредба Н-18 е нещо, което тормози бизнеса от известно време. Най-вече с това „какво точно трябва да направим“ и „колко ще ни струват тези промени“. С две думи, наредбата се отнася до използването на касови апарати, както и до софтуера, с който се управляват продажбите и който (трябва да) е свързан с касовите апарати. След множество негативни становища от страна на различни бизнес асоциации (а и политически партии), НАП все пак влезе в диалог с бизнеса. Резултатът е, че първоначалния абсурд сега е една идея по-малко абсурден. Бях поканен в една дискусионна група за измененията в наредбата и следя какво се случва – наредбата започва да покрива повече сценарии от реалния живот, което обаче я прави още по-сложна. Проблемът обаче не е в конкретни текстове, които могат да се „ремонтират“, а в цялостната посока, в която върви НАП. Наредбата е толкова дълга и завъртяна, че вече не съм сигурен дали дори авторите ѝ са наясно какво означава. Дотолкова, че НАП пуска няколко документа с „Въпроси и отговори“, с които да тълкува наредбата. Отговорите на въпросите на теория не са нормативно обвързващи, но на практика ако не ги спазвате, НАП може да ви затвори. НАП се опитва да налага все повече контрол върху всеки един аспект на продажбите и това минава през абсолютни крайности като нормативно определени екрани на софтуерни приложения. НАП иска да знае какъв софтуер ползвате, не разрешава да ползвате софтуер извън разрешения и иска да има достъп в реално време. В един момент осъзнава, че далеч не целия бизнес е „ресторанти и кафенета“, а име доста онлайн магазини и други специфични случаи, и наредбата започва да става все по-голямо чудовище. Друг голям проблем в наредбата е честотата на промените в нея – за последните 2 години има 6 проекта за промени, (тук, тук, тук, тук, тук и тук).

Continue reading