Кратък политически коментар

И във Фейсбук, и на живо, политическият сезон е в разгара си. Демократична България, обединението на Да, България, ДСБ и Зелените, от което съм част, като най-активната извънпарламентарна опозиция (а и дори сравнена с парламентарната) е подложено и на най-много Фейсбук критика. Тези дни даже премиерът каза, че „само хейтим“. Което, разбира се, не е вярно (заради редица конкретни предложения по различни теми, в т.ч. законопроекти). По традиция обаче най-много критика има в рамките на самата демократична общност. Дали тази критика е добронамерена и градивна, дали идва от реално разочарование, дали идва от неразбиране или от нещо друго – няма значение. Има я и трябва да се слуша. С това, което пиша, в никакъв случай не казвам „ние си знаем най-добре, трайте си там“. Имаме ценности и идеи, но навигирането на сложния политически пейзаж не е тривиална задача – с медийни и финансови ограничения, с фокусирани усилия от страна на „пропагандната машина“, с фрагментирането на мненията на избирателите по важни външно- и вътрешно-политически теми, с организационните и комуникационни предизвикателства. И критиката е важен ориентир. Това, което искам да кажа на критикуващите обаче е, да поглеждат нещата отстрани понякога. Да видят дали критиката е за нещо, което сме направили грешно или е за нещо, което правим по начин различен от този, който те очакват. Има тънка разлика, но според мен е важна. Защото за всеки, който казва „защо не направите голямо дясно обединение“ има друг, който ще каже „няма да гласувам за вас, ако се съберете с тия“ (понякога дори това е един и същи човек). За всеки, който казва „защо нямате позиция по (текущ казус)“ има друг, който ще каже „защо политизирате (текущия казус)“. За всеки, който казва „трябват ви нови лица“ има друг, който казва „не сте разпознаваеми“. За всеки, който казва „само критикувате и нищо не предлагате“ има

Няколко административни мита

В живота на ни спазващи живота граждани редовно се налага да подпишем, „донесем“ или подготвим някой документ. Някои от тези документи са толкова масови, че почти всеки поне веднъж в живота си е трябвало да се сблъсква с тях. Свидетелства за съдимост, трудови договори, фактури. Те обаче са придружени с установени практики, които всички знаят и прилагат, но които или никога не са били изисквания на закона, или са отпаднали много отдавна. Следва неизчерпателна колекция от такива. Печати – печат не се изисква по закон почти за нищо. Един документ е валиден, когато е подписан от лице, което е законен представител на организацията от чието име се издава документа (по силата на нормативен акт, договор или заповед, напр.). Печатът някога може да е служил за допълнителна защита от фалшификации, но в момента можеш да направиш фалшив печат изключително лесно и евтино. Да, това би била допълнителна стъпка, която при евентуално документно престъпление би утежнила вината на извършителя, но изискване за печат няма за почти никой документ. Преди време правих анализ на законодателството с оглед на това къде се изискват печати. Има държавен печат, който е до голяма степен церемониален. Има печати на университетите, с които се подпечатват дипломи (също може да се каже, че е церемониален). Има професионални печати – напр. определени регулирани професии според специалните им закони трябва да имат печати – нотариуси, архитекти, ветеринари (пак остаряло изискване, но поне го има по закон). И има фирмени печати, чието използване е задължително общо взето само на годишните финансови отчети (голяма глупост, която пречи на подаването на машинно-четими финансови отчети, но поне има внесен законопроект за премахването на това изискване). Това не е изчерпателен списък, разбира се – има поне 20-тина случаи в законодателството, където печат се изисква, но те не са общия случай. Т.е. ако някой ви каже, че