Митът за недемократичния Европейски съюз

Има един мит, който се повтаря все по-често – че Европейският съюз е недемократичен, а решенията се вземат от неизбрани от никого бюрократи. Само че… ЕС има няколко основни институции и всички те са доста демократични (както отбелязва и The Economist). Европейският парламент се състои от 750 депутати, директно избрани от народа с избори. Да, има идиоти, да, понякога гласуват глупости, и аз съм на първите линии да ги критикувам в тези случаи, но са си съвсем демократично избрани. За българските представители даже е по-демократично от националните избори, защото водачът на листа може да бъде изместен с преференции. Броят евродепутати е горе-долу пропорционален на населението на държавите-членки, но наклонен леко в полза на по-малките държави. За да нямат големите твърде много тежест. Малко известна на широката публика доскоро институция на ЕС е Съветът. Много от решенията се вземат на практика именно там (а не в парламента или Комисията), а той е съвсем демократичен – министрите от изпълнителната власт на всяка държава имат равен глас. Да, министрите на Борисов и Орбан имат равен глас с тези на Меркел и Макрон. И макар да не са избирани пряко, а чрез парламент, това са представители на демократично избраните правителства на съответните държави. Именно този съвет председателствахме през първата половина на тази година. Да, и те правят глупости, да, решенията там се вземат бавно и с трудни компромиси между интересите на всички държави-членки. Но именно това е демократичното. Европейската комисия и често критикувания Юнкер са изпълнителната власт на ЕС. Те се избират от парламента, който пък е демократично избран. Както всъщност почти всяка изпълнителна власт в Европа. Критиците обичат да казват „никой не е избирал еврокомисарите“. Но никой не е избирал и нашите министри, и все пак те са легитимното правителство (колкото и наедекватно да е то). Всъщност, „никой“ не е вярно – демократично

Обобщение относно Търговския регистър

Преди месец Търговският регистър беше „долу“. След като кризата премина и Търговският регистър вече функционира, бих искал да направя малко обобщение на случилото се. По официална информация сривът се дължи на дефектирали дискове. За всеки е ясно, че ако дефектирали дискове ти сринат системата, значи не си конфигурирал системата както трябва. Също така значи, че не наблюдаваш добре параметрите на системата и не си забелязал какво те очаква. Разбира се, нещата не са толкова прости. Да, ИТ експертите може и да знаем как се конфигурират и поддържат системите, но коренът на проблема не е технически, а управленски. Много ми се иска всички проблеми да имат технически решения, но както виждаме нещата понякога са иначе – много проблеми водят след себе си технически проблеми. Затова участвах (с експерти от Демократична България) в изготвянето на детайлен план за управление на информационните ресурси. Това е донякъде политически документ, но много повече – управленски. И то не само в смисъл на „държавно управление“, а на управление по принцип – всяка една голяма корпорация, чиято инфраструктура е в състоянието, в което е държавната, би следвало да има такъв план. За да решим проблема с Търговския регистър трябва да дадем „zoom out“, и да видим защо изобщо се стига до некачествена поддръжка на некачествено надграждан остарял софтуер, при това в засекретена поръчка. И тук дори отговорът не обичайният – корупция. Или поне не със стандартните финансови подбуди. Поддръжката на Търговския регистър струва 90 хиляди годишно. Това са твърде малко пари за адекватна поддръжка. Проблемът не е в липсата на изисквания и стандарти – докато бях съветник в МС, прокарахме всички необходими изисквания и стандарти. Само че самото им наличие не е достатъчно за спазването им. Дори наличието на контролен орган не е достатъчно. Нужно е това, което много консултанти биха нарекли „организационна зрялост“. А такава в

До Приднестровието и назад

Преди няколко месеца един приятел каза „айде да ходим в Транснистрия“. Не се чудих твърде много – кога пак ще имам възможност да се организирам да отида в непризната от никой република. Това ще бъде нещо като пътепис за обиколката ни (четирима души) до Транснистрия (или Приднестровска молдовска република) и обратно, придружено със снимки. Пътят ни мина през Русе, Букурещ, Яш, Бълци, Кишинев, Тираспол, Бендери, Паркани и Одеса. Та на 29-ти август вечерта потеглихме… с влак. Към Русе. Защо? Защо не… в 3 без нещо бяхме на гарата в Русе, направихме една разходка и стигнахме до ресторант „Дива орхидея“ – известно денонощно заведение в Русе. Имахме време за една кола преди да дойде таксито, което поръчано от предния ден, което да ни закара до летището в Букурещ. От Букурещ взехме полета за Яш – по различни данни между 2-ри и 5-ти по големина град в Румъния. Летището в Яш е малко, като селска автогара, но пък има три терминала. Яш е приятен, има ботаническа градина, много църкви и интересни градски гледки. Бивша столица на Молдова е (1564-1862) и макар да е било отдавна, „столичното“ се усеща. Усеща се и соцът, разбира се. От Яш хванахме автобус към Бълци, вторият по големина град в Молдова (ако не броим Тираспол, който според приднестровците не е в Молдова). Автобусът мина по умопомрачителен път (за съжаление – главният). Дупки нямаше, явно е бил направен качествено. Но според мен това е било някъде през 80-те. Беше толкова нагънат и крив, че всеки камък в бъбреците би излязъл. Все пак бяха решили да го ремонтират, но тъй като много от местните не спазваха светофарите в еднопосочните участъци, ставаха задръствания и разминаване на камиони, автобуси и коли, каращи през тревата. Нашите пътища и нашите шофьори са си направо „първи свят“. В Бълци е мизерно, лъха на соц,