Електронно управление – ефективност или изтичане на милиони?

(статията е публикувана първоначално в списание „Мениджър“ под заглавие „Криво-ляво електронно управление“) Думата „приемственост“ се е превърнала в нищо незначещо клише. Но именно нейната липса е сред основните причини все още да нямаме електронно управление. Не единствената, разбира се. Липсата на визия, липсата на институции, липсата на правила, липсата на капацитет, корупцията са също доста важни фактори за това в немалко институции все още да обикалят хора с папки, гражданите все още да разнасят хартийки между институции, управлението да е непрозрачно, а в цялата тази „мъгла“ да процъфтява „другият начин“ – на дребно и на едро. С риск да прозвучи особено нескромно, смятам, че много от тези негативни фактори бяха ако не премахнати, то застрашени, благодарение на усилията на вицепремиера Румяна Бъчварова и нейния кабинет, от който бях част. А това, което наблюдаваме в момента като заявки на правителството за борба с административната тежест е по същество приемственост (макар вицепремиерът Дончев да не го представя като такова) – стъпване на основните, които бяха поставени, и продължаване на реформата. Защото електронното управление не е просто да се направи един сайт, или да се обучат няколко служители, или да се усвоят едни пари по оперативна програма, или да се приемат едни пожелателни закони. Електронното управление е държавата да не занимава гражданите и бизнеса със себе си, а това изисква промяна на мисленето. Такава промяна не се случва за три месеца. За добро или за лошо, държавата е тромава структура и промени се случват бавно. Доста по-бавно отколкото на мен ми се иска. Но ако има както ясна визия, така и познаване на проблемите в детайл, тази промяна непременно се случва. Защо все още няма истинско електронно управление? През годините са похарчени милиони за софтуер и хардуер. Създавани са и са разформировани различни структури (МДААР, ДАИТС, МТИТС/ЕСМИС). Приети са редица закони, като Закона

Фалшивата дилема „ляво“ срещу „дясно“

Има една стандартна логическа заблуда, наречена „фалшива дилема“. Това е, когато някой твърди, че има само две възможности за нещо, а реално те са много повече. Ако мога да цитирам (с приблизителен превод) авторитетния Оби-Уан Кеноби – само един сит вижда нещата в крайности. Та, когато говорим за политически спектър, все повече публичното говорене определя нещата в една или друга крайност. Не можело „нито ляво, нито дясно“. Трябвало партиите (в конкретния случай „Да, България“) да се определят! Би трябвало да е сравнително очевидно кое не е нито ляво, нито дясно, но за всеки случай – това е центърът. Политическият спектър е … спектър, не две изолирани точки. Наречете го центризъм, „трети път“, „нови демократи“, „нито ляво, нито дясно“, все тая. Това е подходът, който не абсолютизира една идеология, а е практичен. Умерена дерегулация, умерено съкращаване на администрация, умерено приватизиране на държавни дейности, умерено дотиране на определени социално-важни отрасли, умерено подпомагане на изоставащи региони, умерено подпомагане на рискови социални групи. Дори, ако щете, политики базирани на данни – гледаш данните, гледаш прогнозите, и решаваш – колко дясна да е тая мярка, колко човека какво ще загубят, в дългосрочен план какво трябва да направиш, за да се реши едикойси фундаментален проблем. Но според мен дори няма смисъл да навлизаме в тези особености на спектъра. Те не дават отговори. В други държави със сигурност има разграничение на леви и десни политически субекти, но В България няма ляво, няма и дясно. При нас лявото въвежда плосък данък, а дясното въвежда допълнителни регулации за бизнеса. Думите „ляво“ и „дясно“ са напълно изпразнени от съдържание и се използват само за позициониране в рамките на европейските политически семейства. Когато стане въпрос за политики обаче, нещата се смесват тотално. А понятието „център“ с свързва с ДПС и НДСВ, което му носи негативи и затова рядко се говори за

Какво трябва да се случи с електронното управление според пътната карта?

„Пътна карта за развитие на стратегията за електронно управление“ звучи като тежко бюрократичен документ. Когато го писахме дори си позволих да иронизирам стратегическите документи. Но всъщност такива документи са необходими, за да се знаят както посоката и целите, така и конкретните проекти и интервенции, които трябва да се случат. Пътната карта обхваща разбирането на авторите ѝ (и техните ръководители) за това какво трябва да се случи в следващите няколко години. Медиите спорадично се сещат за пътната карта – като например при приемането ѝ генерираха мини-скандал как така държавата ще прави електронна поща за 25 милиона, което беше напълно грешен опит за тълкуване на един абзац от документ. Наскоро пътната карта беше преоткрита, в частта за изцяло нов адресен регистър и ново ГРАО, този път с по-позитивна конотация. Но отново цялостния и лесно разбираем поглед липсва. Признавам си, че макар да беше доста харесана от хора извън администрацията (напр. бизнеса), пътната карта все пак е голям документ с много текст, който не непременно е интересен за четене. Затова година и половина след приемането ѝ, но преди който и да било от проектите вътре да се е случил, ще опитам да я разясня – по няколко изречения на проект. В самата пътна карта има малко повече информация (което всъщност не е стандартно за пътни карти – обикновено те включват доста общи и разтегливи мерки. Ние решихме да бъдат конкретни проекти с реални цели и резултати). Може някои от тях да са скучни или прекалено „вътрешни“, но електронизацията на цяла държава е дълъг и сложен процес пълен с много детайли. „Прости“ решения няма и малко неща са „wow, това е яко“. Но ето по няколко думи за проектите: Електронно гласуване – започвам с този проект, макар да е в края на таблицата, защото е популярен в момента – Мая Манолова е „вдигнала“ темата