Archive for юни, 2017

За обществените поръчки и частните платформи

0

Вследствие на проверката на КФН в Auxionize, която по същество не мога да коментирам, Ивайло Пенчев каза, че до края на годината ще предостави на държавата безплатно ползване на платформата. Auxionize е платформа за поръчки с цел постигане на най-изгодна цена чрез максимално прозрачно конкуриране в предлагането.

Обществените поръчки наистина са „крайъгълният камък“ на корупцията и идеята да получат възможност да ползват платформата звучи добре на пръв поглед. С отварянето на данните от Регистъра за обществени поръчки, направихме прозрачни договорите, но целият процес, включително офертите и критериите за подбор, остават трудно откриваеми.

Ако целта е била реклама на Auxionize – постигната е. Ето, и аз пиша за това. Ако предложението е сериозно, имам лоша новина. За съжаление държавните институции не могат просто ей така да започнат да ползват външна платформа. Законът за обществените поръчки (ЗОП), който транспонира европейска директива, в чл. 40, предвижда: „При възлагане на обществени поръчки възложителите използват единна национална електронна уеб базирана платформа.“

Единната национална платформа все още не е готова обаче, макар да е предвидена и в закона, и в пътната карта за електронно управление. Ироничното е, че изграждането ѝ не е започнало, защото първият опит – системата на Агенцията за обществени поръчки, беше спрян в КЗК след обжалване. От беглия ми прочит на решението на КЗК съм по-скоро на страната на АОП, но това е друга тема.

Та, освен ако Auxionize не кандидатства и не стане единната система за електронни обществени поръчки, ползването ѝ от държавата едва ли ще се случи. Все пак, има места, където външни платформи могат да намерят своето място. Тъй като новата система ще трябва да спазва Закона за електронното управление, тя ще има уеб интерфейси, с които външни системи ще могат да се интегрират. Така възложителите ще могат да ползват системи като Auxionize като front-end, за да изпращат обявленията си до централната система. Но дали би имало смисъл от инвестиция в такава интеграция и внедряване – както за Auxionize, така и за институциите? Едва ли. По-вероятно е външни платформи да ползват отворените в реално време данни на новата централизирана платформа, за да ги показват на клиентите си и да им дават възможност да участват в търгове, без да отварят централизираната система.

Според чл. 41 от Закона за обществените поръчки „централните органи за покупки могат да използват електронни платформи за централизираното възлагане, различни от платформата по чл. 40, ал. 1, при условие че осигурят техническа съвместимост и свързаност с нея“. Но централни органи за покупки не се създават тривиално (нужен е акт на Министерския съвет) и различната платформа трябва да дава нещо повече от централизираната.

Тук идва и другият проблем за Auxionize – едва ли поддържа всички случаи на закона (произтичащи от директивата на ЕС), всички видове процедури и ограниченията в тях. Да, може би бюрокрацията (евродирективата и ЗОП) спира държавните органи да се възползват от добри продукти на пазара. Но така или иначе е късно за този спор – отмяна на директивата надали е възможна в близко бъдеще.

Тоест единната национална електронна платформа, която ще се появи може би до една година и която ще отговаря на всички изисквания на ЗОП, е правно възможното решение за електронните обществени поръчки. И дори Auxionize или друг конкурент от частния сектор да бъде предоставен безплатно, едва ли някоя администрация ще го ползва – заради закона.

Да, може би това сухо обяснение контрастира с ентусиазма от новината как предприемач ще подобри държавата, като ѝ даде нещо безплатно. Но такава е правно-организационната реалност. И пазарът за такива системи за държавни институции е различен от този за частния сектор – има компании, които са разработили всички хипотези на директивата вероятно още по време на нейното писане, с цел да имат конкурентно предимство при реализирането ѝ на практика. И за шест месеца едва ли една платформа с друг фокус би успяла да ги догони. Най-вече защото не би имало особен бизнес смисъл за собственика.

Това, което можем да направим обаче, е, да следим внимателно развитието на единната система за електронни обществени поръчки и дали тя ще даде необходимата прозрачност в целия процес, съответно дали ще намали корупцията.

(текстът е публикуван първо в Капитал)

Share Button

Тест: разбирате ли от електронно управление?

0

Преди време си бях нахвърлял въпроси за евентуално интервю в бъдещата (тогава) държавна агенция за електронно управление. Тъй като до това не се стигна (а и няма много наплив за служители), превърнах тези въпроси в тест, който би трябвало повечето сравнително грамотни хора да могат да решат. Ето го и него:

За всеки тест трябва да има подготвителни материали, та ето колекция от почти всичко, което съм писал по темата е-управление:

Обобщения/отчети:
Отчет за две години работа
Отчет за една година работа
Презентация за свършеното (на английски)
Слайдове от презентации
Следващи стъпки

Електронна идентификация:
Разяснения на Закона за електронната идентификация
Мотиви към ЗЕИ
Разликата между електронната идентификация и електронния подпис
Лекция (сравнително техническа)
Разяснения относно бъдещия чип в личните карти

Електронно управление, Закон за електронното управление (ЗЕУ):
Пътна карта за е-управление
Разяснения на ЗЕУ
Мотивите към ЗИД на ЗЕУ
Наредба към ЗЕУ (+мотиви)
Разяснения за отворения код
Презентация за отворения код и отворените данни
Лекция за отворения код
Архитектура
Защита на личните данни
Връчване на електронни документи на граждани
Ползваемост и User Experience

Отворени данни:
Обобщение на конференцията Данни Канят
За достъпа до обществена информация и отворени данни

Електронно гласуване:
Кратка презентация в Народното събрание
По-техническа лекция
Обобщение

Share Button

Защо още няма електронно управление?

4

Днес по Дарик разсъждавахме защо още няма електронно управление и как да преборим административната тежест. И моята теза беше, че има твърде много хора да бъдат обучени и твърде много процеси да бъдат променени (дори „изринати“), за да има нещо наистина работещо. Процесът все пак е започнал най-накрая, със създаването на Държавна агенция Електронно управление.

Ще дам два примера (единият от днес) за това защо още няма е-управление. Не че „имането“ на електронно управление става с рязане на лента – то е процес, и то почти безкраен такъв.

Та, подавам си заявление за нова лична карта. През новите електронни услуги на МВР, за които даже съм допринесъл да са малко по-използваеми от начина, по който бяха направени първоначално. И отивам на гише (как разбирам на кое гише е друга тема), да си получа личната карта.

Там служителката започва с „дайте картонче“. 1-ви въпрос – защо изобщо са нужни тия картончета, като по лична карта в системата могат да проверят кой кога е заявил? Казвам, че нямам картонче, щото съм по електронен път, при което явно съм единствен, защото следва „Вие сте Божидар?“.

Малко чудене, един телефонен разговор, и въпрос към мен:
– вие имате ли постоянен адрес в София?
– да
– ама не сте приложили удостоверение
– няма нужда да прилагам удостоверение
– а ние как да знаем кой ви е адреса?
– имате достъп до ГРАО
– какво да видим в ГРАО?
– постоянния ми адрес
– ама на мен ми трябва удостоверение
– не, не ви трябва
– как да знаем на кой адрес сте?
– при подаване на заявление системата взема постоянния ми адрес от ГРАО и затова на картата, която стои пред вас ми го има постоянният адрес
– ама аз трябва да приложа удостоверение
– не, не трябва. Вижте, аз съм писал закона и съм участвал в интегрирането на тия системи. Няма смисъл да спорим
– ….

Получих си картата, де. Аз е ясно че съм прав – Законът за електронното управление, ЗОАРАКСД и АПК (в известен смисъл) казват, че те това удостоверение не трябва да го искат от мен. Тя също може би е права, защото в нейните правила пише, че трябва да вземе удостоверение.

Проблемът: царят дава (в закона го пише), пъдарят не дава (подзаконовата нормативна уредба стои счупена).

Електронна услуга има ли? Има. Закон има ли? Има. Процесът бил ли е пипнат, за да включи електронните заявления? Бил е (криво-ляво). Обаче това не е достатъчно. Обучения и вътрешни правила. За всяко едно дребно нещичко.

Вторият пример е обратният. Електронно заявявам смяна на постоянен адрес. Което би трябвало да е достатъчно. Но получавам мейл „отидете в общината и представете документ за собственост или…“. Общината е близо, отивам, а служителката на гише е съвсем наясно с нормативната уредба, проверила е в имотния регистър и казва „тия от Столична община защо изобщо ви разкарват – аз съм им пратила, че адресът е сменен, и трябваше да си получите електронно удостоверението.“

Има ли електронна услуга? Има (крива, по ред причини, ама работи). Има ли обучен и адекватен служител? Има. Има ли процес? Има. Обаче има някъде някой по веригата, който не е наясно какво трябва да стане и това води до излишно разкарване на гражданина.

Та, когато за пореден път някой каже „ще правим електронно управление“ или „ще борим административната тежест“, трябва да е наясно, че стъпките са много – и минават както през адекватни технологични решения, така и през подобряване на процесите, и особено през обучения и промяна на подзаконовата нормативна уредба. Защото иначе положението е „ние по тоя закон не работим“. И ходи завеждай дело в административен съд…

С измененията в ЗЕУ създадохме инструмент, чрез който всичко това да се случи – държавна агенция „Електронно управление“. Да видим как ще бъде използван този инструмент.

Share Button

Гражданската активност като инвестиция

1

Отношенията държава-граждани често се разглеждат като отношения между доставчик и консуматор на услуги. Държавата доставя сигурност, отбрана, водене на дългосрочни политики, защита на собствеността, административно обслужване, регулиране на определени сектори, водене на централизирани регистри и т.н. А от своя страна гражданите плащат за тези услуги (под формата на данъци и такси). Осъзнавам, че това е малко опростено разглеждане на държавата, но да я оставим в тази светлина засега.

Ако изхождаме от този поглед, нещата често изглеждат зле – държавата рядко извършва качествени услуги, ръководите се неоптимално, харчи повече, отколкото е необходимо, става жертва на лобизъм и корупция и част от нашите данъци отиват в джобовете на „едни наши хора“.

От тази гледна точка, разбира се, колкото по-малка държава, толкова по-добре. Но реалността често изисква малко повече държава от „сигурност и отбрана“, както биха искали по-либертариански настроените. Но дори сигурността и отбраната да бяха единствените услуги, които държавата извършва, тя пак би била неефективна – отчасти заради мащаба, отчасти заради липсата на конкуренция.

Ако разгледаме държавата като доставчик на услуги, то ние сме просто едни клиенти, от които нищо не зависи. И единственият начин да сменим доставчика (както бихме направили в частния сектор, ако не сме доволни), е да емигрираме и да си сменим гражданството. Това обаче може да се разгледа като твърде драстична стъпка. И, обективно погледнато, скъпа. Да, когато става дума за България, вече много хора са го направили. Но със сигурност биха предпочели държавата да е по-добра, вместо да се изнасят.

И докато мнозинството разглежда държавата като монополист на определен вид услуги, тя ще си остане такава – неефективен, тромав и непрозрачен монополист.

Можем, обаче, да гледаме на отношенията държава-граждани и по друг начин. Като на отношения между компания и нейните инвеститори. Гражданите са инвеститори в държавата – дават от своите пари и своето време. И искат не просто да получават качествени услуги, а държавата, в която са инвестирали, да прогресира. Да стане толкова „добра“, колкото и други държави, че и по-добра.

Ако се възприемем като инвеститори, гражданската активност придобива доста повече прагматичен смисъл. Гражданските активисти вече няма нужда да бъдат идеалисти, биещи се с вятърни мелници, нито да бъдат „соросоиди“ и „грантаджии“. Могат просто да бъдат разгледани като по-активни инвеститори.

А един инвеститор би искал да наблюдава много внимателно какво върши организацията, в която е инвестирал. Ако не го прави, инвестицията му има риск да бъде пропиляна или обезценена.

Ако аз бях инвеститор в компания, щях да искам да имам достъп до цялата ѝ информация, например. Всички нейни договори, всички регистрирани нейни клиенти, всички показатели, които тя отчита. В контекста на държавата, това се случва чрез отворените данни – всички граждани, т.е. „инвеститори“. получават данните. Ако държавата откаже да предостави нещо, ние сме в пълното си право да го поискаме.

Ако бях инвеститор, щях да искам да имам достъп, което компанията разработва. За да проверя дали то наистина изпълнява целите, които искам да бъдат постигнати с инвестицията. В контекста на държавата, отвореният код е нещо такова – начин широк кръг от инвеститори да проверяват как функционират вътрешните системи.

Също така непременно щях да искам достъп до всички вътрешни правила и особено до правилата, които засягат инвеститорите. Отвореното и прозрачно законодателство би било аналогът в контекста на държавата.

Цялата прозрачност, за която през годините много хора са работили, не е самоцелна – тя е предпоставка за по-добър контрол на „компанията“ от страна на нейните инвеститори. От време на време тези инвеститори решават дали да сменят борда на директорите, изпълнителния директор и висшия мениджърски екип, и колкото повече информация за работата на тези хора имаме, толкова по-адекватни назначения бихме правили.

В заключение, бих искал да разглеждаме гражданската активност като инвестиция на време. А държавата, като нещо, в което вече сме инвестирали пари (дали по задължение или не, няма значение), и колкото повече изисквания имаме към нея, толкова по-висока възвръщаемост би имала инвестицията ни. Развитието на една компания зависи от инвеститорите ѝ – колко са заинтересовани, колко от полагащия им се контрол осъществяват. Същото важи и за държавата. А инвеститорите сме ние.

Share Button
Go to Top