За обществените поръчки и частните платформи

Вследствие на проверката на КФН в Auxionize, която по същество не мога да коментирам, Ивайло Пенчев каза, че до края на годината ще предостави на държавата безплатно ползване на платформата. Auxionize е платформа за поръчки с цел постигане на най-изгодна цена чрез максимално прозрачно конкуриране в предлагането. Обществените поръчки наистина са „крайъгълният камък“ на корупцията и идеята да получат възможност да ползват платформата звучи добре на пръв поглед. С отварянето на данните от Регистъра за обществени поръчки, направихме прозрачни договорите, но целият процес, включително офертите и критериите за подбор, остават трудно откриваеми. Ако целта е била реклама на Auxionize – постигната е. Ето, и аз пиша за това. Ако предложението е сериозно, имам лоша новина. За съжаление държавните институции не могат просто ей така да започнат да ползват външна платформа. Законът за обществените поръчки (ЗОП), който транспонира европейска директива, в чл. 40, предвижда: „При възлагане на обществени поръчки възложителите използват единна национална електронна уеб базирана платформа.“ Единната национална платформа все още не е готова обаче, макар да е предвидена и в закона, и в пътната карта за електронно управление. Ироничното е, че изграждането ѝ не е започнало, защото първият опит – системата на Агенцията за обществени поръчки, беше спрян в КЗК след обжалване. От беглия ми прочит на решението на КЗК съм по-скоро на страната на АОП, но това е друга тема. Та, освен ако Auxionize не кандидатства и не стане единната система за електронни обществени поръчки, ползването ѝ от държавата едва ли ще се случи. Все пак, има места, където външни платформи могат да намерят своето място. Тъй като новата система ще трябва да спазва Закона за електронното управление, тя ще има уеб интерфейси, с които външни системи ще могат да се интегрират. Така възложителите ще могат да ползват системи като Auxionize като front-end, за да изпращат обявленията си

Тест: разбирате ли от електронно управление?

Преди време си бях нахвърлял въпроси за евентуално интервю в бъдещата (тогава) държавна агенция за електронно управление. Тъй като до това не се стигна (а и няма много наплив за служители), превърнах тези въпроси в тест, който би трябвало повечето сравнително грамотни хора да могат да решат. Ето го и него: Loading… За всеки тест трябва да има подготвителни материали, та ето колекция от почти всичко, което съм писал по темата е-управление: Обобщения/отчети: Отчет за две години работа Отчет за една година работа Презентация за свършеното (на английски) Слайдове от презентации Следващи стъпки Електронна идентификация: Разяснения на Закона за електронната идентификация Мотиви към ЗЕИ Разликата между електронната идентификация и електронния подпис Лекция (сравнително техническа) Разяснения относно бъдещия чип в личните карти Електронно управление, Закон за електронното управление (ЗЕУ): Пътна карта за е-управление Разяснения на ЗЕУ Мотивите към ЗИД на ЗЕУ Наредба към ЗЕУ (+мотиви) Разяснения за отворения код Презентация за отворения код и отворените данни Лекция за отворения код Архитектура Защита на личните данни Връчване на електронни документи на граждани Ползваемост и User Experience Отворени данни: Обобщение на конференцията Данни Канят За достъпа до обществена информация и отворени данни Електронно гласуване: Кратка презентация в Народното събрание По-техническа лекция Обобщение

Защо още няма електронно управление?

Днес по Дарик разсъждавахме защо още няма електронно управление и как да преборим административната тежест. И моята теза беше, че има твърде много хора да бъдат обучени и твърде много процеси да бъдат променени (дори „изринати“), за да има нещо наистина работещо. Процесът все пак е започнал най-накрая, със създаването на Държавна агенция Електронно управление. Ще дам два примера (единият от днес) за това защо още няма е-управление. Не че „имането“ на електронно управление става с рязане на лента – то е процес, и то почти безкраен такъв. Та, подавам си заявление за нова лична карта. През новите електронни услуги на МВР, за които даже съм допринесъл да са малко по-използваеми от начина, по който бяха направени първоначално. И отивам на гише (как разбирам на кое гише е друга тема), да си получа личната карта. Там служителката започва с „дайте картонче“. 1-ви въпрос – защо изобщо са нужни тия картончета, като по лична карта в системата могат да проверят кой кога е заявил? Казвам, че нямам картонче, щото съм по електронен път, при което явно съм единствен, защото следва „Вие сте Божидар?“. Малко чудене, един телефонен разговор, и въпрос към мен: – вие имате ли постоянен адрес в София? – да – ама не сте приложили удостоверение – няма нужда да прилагам удостоверение – а ние как да знаем кой ви е адреса? – имате достъп до ГРАО – какво да видим в ГРАО? – постоянния ми адрес – ама на мен ми трябва удостоверение – не, не ви трябва – как да знаем на кой адрес сте? – при подаване на заявление системата взема постоянния ми адрес от ГРАО и затова на картата, която стои пред вас ми го има постоянният адрес – ама аз трябва да приложа удостоверение – не, не трябва. Вижте, аз съм писал закона и

Гражданската активност като инвестиция

Отношенията държава-граждани често се разглеждат като отношения между доставчик и консуматор на услуги. Държавата доставя сигурност, отбрана, водене на дългосрочни политики, защита на собствеността, административно обслужване, регулиране на определени сектори, водене на централизирани регистри и т.н. А от своя страна гражданите плащат за тези услуги (под формата на данъци и такси). Осъзнавам, че това е малко опростено разглеждане на държавата, но да я оставим в тази светлина засега. Ако изхождаме от този поглед, нещата често изглеждат зле – държавата рядко извършва качествени услуги, ръководите се неоптимално, харчи повече, отколкото е необходимо, става жертва на лобизъм и корупция и част от нашите данъци отиват в джобовете на „едни наши хора“. От тази гледна точка, разбира се, колкото по-малка държава, толкова по-добре. Но реалността често изисква малко повече държава от „сигурност и отбрана“, както биха искали по-либертариански настроените. Но дори сигурността и отбраната да бяха единствените услуги, които държавата извършва, тя пак би била неефективна – отчасти заради мащаба, отчасти заради липсата на конкуренция. Ако разгледаме държавата като доставчик на услуги, то ние сме просто едни клиенти, от които нищо не зависи. И единственият начин да сменим доставчика (както бихме направили в частния сектор, ако не сме доволни), е да емигрираме и да си сменим гражданството. Това обаче може да се разгледа като твърде драстична стъпка. И, обективно погледнато, скъпа. Да, когато става дума за България, вече много хора са го направили. Но със сигурност биха предпочели държавата да е по-добра, вместо да се изнасят. И докато мнозинството разглежда държавата като монополист на определен вид услуги, тя ще си остане такава – неефективен, тромав и непрозрачен монополист. Можем, обаче, да гледаме на отношенията държава-граждани и по друг начин. Като на отношения между компания и нейните инвеститори. Гражданите са инвеститори в държавата – дават от своите пари и своето време. И искат не