Archive for април, 2017

Цацарстан

1

В държавата Цацарстан, бивша съветска република, но не от средна Азия, най-висшият орган на власт е главният прокурор. Най-цененият, най-защитаваният, най-обичаният. Прокурорът-слънце.

Главният прокурор, разбира се, не се избира – би било твърде голям риск за стабилността на Цацарстан. Него „си го избират“.

Главният прокурор се среща с който, когато и където си иска. Не е длъжен да дава обяснения за срещите. Главният прокурор може да мъмри издатели и бизнесмени защо подкрепят една или друга партия, и защо в изданията им се пише и говори срещу него. Също така получава информация директно от службите – често грешна или непълна, ама те горките служби толкова си могат – то и как иначе, като има основно библиотекари в тях.

В Цацарстан има президент. Президентът не иска да разваля спокойствието на Главния прокурор. Въпреки желанието на някакви си издатели. Кои са те, кой е Той? Президентът пази гърба на Главния прокурор. Защото така е по конституция.

В Цацарстан има и Народно събрание. То има право да притеснява Главния прокурор, но предпочита да не го прави – да си почива човекът, че има тежки държавни дела да решава. А и кой да ходи да се трепе да проявява инициативност, то Народното събрание е колективен орган. Напоследък повече колективен, отколкото орган.

В Цацарстан има и Висш съдебен съвет, но Главният прокурор там е боготворен от мнозинство от етични и принципни магистрати (и как няма да са такива, като по закон се изисква те да са принципни – ако не бяха, нямаше да са магистрати, все пак). Висшият съдебен съвет се грижи за благоденствието на Прокурора-слънце.

В Цацарстан скоро ще има и премиер. Той е много загрижен за Главния прокурор – притеснява se да не попадне в капан на зли сили. Така е – трябва да бъде подкрепян Главният прокурор. Иначе ще настане институционален хаос и току-виж някой, дето не трябва да бъде съден, вземе, че се окаже подсъдим.

Медиите в Цацарстан са особено интересни. Немалка част от тях са на душевния брат на Главния прокурор. Те яростно бранят обичания лидер от зловредни опозиционни елементи. Бранят го с журналистически материали, достойни за награда. Е, не Пулицър, но и Хюго е добро начало. Друга част от медиите са толкова притеснени какво ще им бъде спуснато, или от Кой съратник на Главния прокурор ще бъдат купени утре, че си мълчат и само плахо го споменават.

А Главният прокурор седи на своя трон, изграден от папки с производства срещу неизвестен извършител, и се любува на политическия и медийния пейзаж.

Навън група неизвестни извършители организират шествие в негова подкрепа. „Ще организират, я, ако искат да са министри“, помисля си Главният прокурор.

Главният прокурор има доживотен мандат, но на всеки 7 години си прави пластична операция, за да не омръзва на крепостните в Цацарстан.

Иначе в Цацарстан всичко си е наред. Слава на Главния прокурор.

* публикацията е художествена измислица. Внимание: може да съдържа следи от горчива реалност и ирония.

Share Button

Да разкараме понятието „постоянен адрес“

10

Всички имаме постоянен адрес. Това е задължително. Но какво всъщност е постоянният адрес?

Чл. 93. (В сила от 1.01.2000 г.) (1) (Изм. – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г.) Постоянен адрес е адресът в населеното място, което лицето избира да бъде вписано в регистъра на населението.

Т.е. една условност – нещо, с което сме вписани в някакъв регистър. Той не е адресът, на който живеем, не е адресът, на който искаме да получаваме писма, не е нищо конкретно. Той е адрес, с който присъстваме в база данни.

В днешния по-динамичен свят, в който младите хора все повече живеят под наем, а доста са и извън страната, много хора реално не живеят на постоянния си адрес. От това следват много неща – че за някои административни услуги трябва да пътуваме, че сме в избирателните списъци само по постоянен адрес (а за гласуване по настоящ трябва да подаваме заявление), което от своя страна изкривява самите избирателни списъци. Наскоро общината по настоящ адрес изпрати писмо до мен на постоянния ми адрес. Сигурно така пише в някой закон. И очевидно е абсурдно.

Общо взето, за държавата, ние сме на постоянния си адрес:

(5) (Нова – ДВ, бр. 96 от 2004 г., отм. – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г., нова – ДВ, бр. 42 от 2012 г.) Постоянният адрес на гражданите е адрес за кореспонденция с органите на държавната власт и органите на местното самоуправление.
(6) (Нова – ДВ, бр. 42 от 2012 г.) Постоянният адрес на гражданите служи за упражняване или ползване на права или услуги в случаите, определени в закон или друг нормативен акт.

Само че в реалността сме на настоящия си адрес. И съответно от постоянния няма никакъв смисъл. Някога е имал – когато е нямало технологична възможност за обмен на данни между общини и областни администрации. Но вече не е така.

Та, моето предложение постоянният адрес да отпадне като концепция. Да има само „настоящ адрес“, т.е. адресът, на който можем да бъдем намерени. Отново при раждане, настоящият адрес на детето става този на родителите му, отново сме длъжни да го обявим, и ако не го направим, подлежим на глоба. И ако не го направим, ще ни търсят на предходния ни настоящ адрес, напр. този на родителите ни.

А какво става, ако настоящият ни адрес в даден момент стане „чужбина“? За постоянния има изискване да „е винаги на територията на Република България“. Как държавата ще се свързва с нас? И къде ще бъдем в избирателните списъци?

Държавата е хубаво да се свързва с нас по електронен път (чрез електронно връчване на документи, заложено в Закона за електронното управление). Но ако не стигнем до тази електронизация, може да бъде въведен „адрес за кореспонденция“, който винаги да съвпада с настоящия, освен ако той не е в чужбина, в който случай можем да посочим друг. Също така историята на настоящите ни адреси трябва да се пази, както и адресите на семейството. Ако пък няма никой (починали хора, жилището на последните ни настоящи адреси е купено от друг и т.н.), тогава – еми няма. То в такива случаи и постоянният адрес не помага.

Някои администрации имат териториални дирекции и можем да си „говорим“ само с териториалната дирекция по постоянен адрес. Един пример е НАП. Които по принцип са по-напред с технологиите, но глупостта да не могат да те обслужат на произволно гише на НАП, защото се „водиш“ в друга област, е съвсем лесно технологично преодолима.

А в коя община ще можем да ползваме общински административни услуги, ако настоящият ни адрес е в чужбина? Ако общината не се явява просто фронт-офис на някоя национална услуга (както са всичките „услуги“ по гражданска регистрация, за които има централизирана база данни), то за малкото останали услуги – в общината на последния ни настоящ адрес в страната.

Смяна на настоящият адрес ще трябва да може да се извършва по електронен път. С въвеждането на електронната идентификация след 2018-та, и с надграждането на регистрите на ГРАО в същия период, включително например свързването им с имотния регистър, всеки гражданин ще може с няколко клика да си смени настоящия адрес. Някои общини и в момента поддържат такава възможност (напр. Столична), макар качеството на електронните услуги да е доста спорно и те да са бъгави (не могат да се прикачват големи документи). Ако сме под наем, е нужно съгласие на собствениците – то също може да бъде дадено онлайн (или с едно отиване на място – правил съм го, доста е лесно). При собствено жилище, проверката в имотния регистър и сега може да става автоматично в доста случаи.

Има и един граничен случай – българите, които нямат постоянен адрес – не са родени тук, нямат родители с постоянен адрес тук, но са български граждани. В момента законът предвижда следното:

(4) (Изм. – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г.) Български граждани, живеещи в чужбина, които не са вписани в регистъра на населението и не могат да посочат постоянен адрес в Република България, се вписват служебно в регистъра на населението от район „Средец“ на гр. София.

Това, разбира се е комично, но произтича от концепцията, че всеки трябва да се води на определено място, с оглед контакт с администрацията и с оглед на избирателни права. Но на практика то не е необходимо. Вероятно при по-задълбочено изследване ще намерим няколко случая, в които не може да не се водиш някъде, защото … нещо си, но съм убеден, че те имат по-елегантни решения.

Добре, а личната ни карта, паспорта, шофьорската книжка? Те не трябва ли да имат адрес? И ще трябва ли да ги сменяме при всяка смяна на настоящия адрес? Не. Няма международно задължение личните документи да имат адрес, това произтича единствено от нашите закони. Личните карти на много европейски страни нямат адрес на тях. Паспортите – също. Още повече, че принципът на еднократното събиране на данни в рамките на ЕС напредва под натиска на Естония, та само по ЕГН държавни органи на други държави-членки ще могат да ни видят настоящия адрес, ако им трябва за нещо (напр – изпращане на глоби от камери за скорост).

Та, да премахнем този анахронизъм постоянния адрес. Законодателните изменения ще са много – в доста закони постоянният адрес се използва за нещо, и ще трябва да бъде заменен от „настоящ адрес“. Много системи, регистри и процеси са направени около постоянния адрес, но промяната към „настоящ“ няма да е толкова трудна – все пак и в момента можеш да си смениш постоянния адрес, т.е. процесът по прехвърляне вече съществува.

А какво ще спечелим, като направим това усилие? Опростяване на живота на гражданите – вече няма да се налага човек да пътува до родното си място, за да ползва административни услуги, избирателните списъци ще са по-актуални, кореспонденцията ще пристига по-често до правилния адресат, вместо да стои в някое шкафче, „докато се прибереш да си я вземеш“.

Предстои пренаписване на софтуера на регистрите на ГРАО, а от това ще произтекат и някои законови изменения. Би било добре да се използва момента и да се промени концепцията за гражданска регистрация, за да е по-адекватна на действителността.

Share Button

Ама ние нали казахме?

3

В последните години имаше няколко референдума. Със значително мнозинство и с висока активност бяха този за електронното гласуване и този за мажоритарната система.

Активността не стигна, за да бъдат обвързващи за Народното събрание, но при първия то прие решение да го признае, а при втория такова беше подготвено в края на миналия парламент. Тук е важно да се уточни характера на българските референдуми – те са консултативни, т.е. винаги е необходим акт на Народното събрание, с който решението да бъде превърнато в законодателно изменение. За разлика, например, от референдумите в Швейцария, където се гласува за законов текст, който след това директно влиза в съответния закон.

Народното събрание има право да не приеме точно това, което се е питало в референдума. Защото то може да не е достатъчно конкретно или дори да няма смисъл. Законът за прякото участие в чл. 9 определя какво се случва след като решението от референдума бъде обявено – народното събрание трябва да приеме акт, с който решението да бъде приведено в действие. Освен, че няма конкретика как точно решението се привежда в действие, няма срок за това.

Какво стана с референдума за електронното гласуване? Ако съдим по коментари из новинарски сайтове и фейсбук – нищо. И наистина така изглежда – гласувахме за електронно гласуване, а такова няма. „Пак се подиграха с народа“, „правят си каквото си искат“, „никога няма да го допуснат“ и т.н. Не точно.

Всъщност Народното събрание при изменения на Изборния кодекс, с които въведе електронното дистанционно гласуване:

§ 145. (1) При произвеждане на избори след 1 януари 2018 г. се създава възможност за експериментално дистанционно електронно гласуване. Експериментално дистанционно електронно гласуване се провежда на три последователно произведени избори, включително частични избори.

Текстът е доста по-подробен (продължава до 33-та алинея), в която се казва, че експериментите са до 2019-та, когато на евроизборите трябва да имаме „истинско“ електронно гласуване. Текстовете са резултат от работата на доста хора, в т.ч. инциативния комитет „Гласувай без граници“, експерти от Народното събрание, депутати от РБ (напр. Петър Славов), аз, а и вицепремиера Бъчварова. Част от процеса беше тази презентация, която направих в Народното събрание.

Да, преди евроизборите Народното събрание ще трябва пак да приеме изменения на кодекса, за да вкара разпоредбите в тялото на закона. И срок, и задължение има. И то разумен срок, който позволява нещата да се случат както трябва, а не „на юруш“.

В резултат на това решение, Министерски съвет прие изменение на пътната карта за е-управление, с което направи проектът за електронно гласуване приоритетен. Тогава в кабинета на вицепремиера подготвихме първа версия на проектно предложение, което след това Държавна агенция „Електронно управление“ (създадена пак с усилия на кабинета на Бъчварова) пое и която, заедно с ЦИК, всеки момент ще стартира проекта. Проектът се води „пилотен“, защото законодателството говори за тестове и експерименти, но идеята е същият проект да се използва после и при реалните гласувания (то иначе би било малоумно – правиш една система, тестваш я, и после правиш друга за реалното гласуване).

Само че нещата можеше и да не станат така. Можеше хората, които го „добутаха“ дотук, (и експерти, и политици) да ги няма. Може би някой ще каже „народът реши, те са длъжни да го направят“. Ама не работи така. Накрая като не го направят, или го направят „с краката си“, освен да седим и да мрънкаме, друго ще можем ли да направим? Не.

А медийният и гражданският интерес към темата е нулев. Никой не е питал какво става (ЦИК или ДАЕУ), почти никой не е писал какво става. Гласувахме и забравихме. Гласувахме, и после „еми те пак не го направиха“.

Референдумът за мажоритарното гласуване може да има такава съдба. Ако не е Слави, да „вика“ по темата от национален ефир, щяхме да сме го забравили и този референдум. Но викането далеч не е достатъчно. Нужни са доста неща, като анализ на възможните мажоритарни системи, обясняването на техните плюсове и минуси на народните представители (как например текстът на референдума не е еднозначен и може да значи няколко различни мажоритарни системи, дори такива, които не разчитат на едномандатни раойни). Да се разгледат хибридни системи. Ако все пак са мине на едномандатни райони (което би бетонирало големите партии), поне районирането да се направи по честни критерии, а не „за да вкараме ние повече депутати“. Но тези неща ще изпаднат от медийната картина и никой няма да си зададе тези въпроси. Накрая ще се събудим с някаква измислена система, на която ще берем гнилите плодове дълги години. Ако ги няма гражданските организации, експертите и малкото адекватни политици в процеса, той няма да се случи.

Защото демокрацията не е „ама ние нали казахме?“ Хубавите неща не стават с казване и с баене. Не съществува онова аморфно „те“, което да свърши работата, която очакваме да бъде свършена, че и да я свърши както трябва, ама ако може без да се занимаваме да го следим как я върши.

Не сме клиенти на институциите на демократичната система, а сме инвеститори в тях. И инвестираме не само пари (под формата на данъци), а и време и внимание, защото иначе това, което сме казали някога, някъде – няма да се случи.

Share Button
Go to Top