Накъде с електронното управление?

Краткият отговор е „не знам“. Индикациите от служебния кабинет са сравнително положителни – нямат намерение да спират започнатото. Но това ще е така до април. След това…зависи. Тъй като не съм писал по темата откакто не съм съветник (средата на декември), исках поне да напиша и тук докъде е стигнал процесът и как може да продължи. През ноември на OpenFest разказах (на английски) какво е било свършено, след което публикувахме отчет в по-приятен вид от „30 страници doc файл“. Накратко: Основното необходимото законодателство е прокарано – Закон за електронната идентификация, изменения в Закона за електронното управление (в т.ч. създаване на държавна агенция и изискване за отворен код), измененията в Закона за българските лични документи, с които се въвежда електронната лична карта (от 2018-та), изменения в Закона за достъп до обществена информация, с които се регламентират „отворените данни“, и изменения в Изборния кодекс, които да предполагат дистанционно електронно гласуване. Подзаконовата нормативна уредба е прокарана – Правилника за прилагане на закона за електронната идентификация, в който се уреждат всички технически специфики на процеса (не питайте как го гледаха юристите този правилник), както и изцяло нова наредба към Закона за електронно управление, с която се въвеждат изисквания към всеки софтуер, който се прави оттук нататък – например да има уеб-услуги за интеграция с други системи, да пази одитна следа на всяко действие, и т.н. Включено е и шаблонно задание, което всички администрации трябва да ползват за софтуерните си проекти – в него са включени изисквания, които досега администрациите не винаги са се сещали да искат, но без които системите не са устойчиви (справка – ОПАК. Много малка част от проектите по тази програма са „живи“ днес) Основните проекти са подготвени и предадени на Управляващия орган (който одобрява финансирането по оперативна програма) – това са проекти за надграждане на основни регистри и системи. Най-важните:

Проблемите с машинното гласуване

Тези дни темата с машинното гласуване получи доста медийно отразяване. ЦИК реши да не спази закона и да сложи машини само в 500 секции, Петър Славов и Мартин Димитров сезираха ВАС, който каза, че ЦИК Трябва да спази закона. А законът казва, че трябва да има машини във всички около 12500 секции. Електронното гласуване от дистанция винаги ми е било доста по-интересно от машинното, поради което се бях фокусирал да помагам с частта от законодателството, свързана с електронното, а не с машинното. Но ето, че машините се оказаха проблемни. Проблемът идва от там, че народните представители гласуваха пълното въвеждане на машините, без да са налице няколко предпоставки: готовност на ЦИК да осигури толкова на брой машини; адекватен анализ на експериментите с машинно гласуване; анализ на риска. Проблемите са основно два: Логистично-организационен проблем – как за два-три месеца ЦИК може да се сдобие с 12500 машини, които да разпредели по секции и да обучи секционните комисии да ги използват Потенциален проблем със сигурността – как гарантираме, че машините не са компрометирани и как всеки избирател може да бъде сигурен, че това наистина е така. Логистично-организационният проблем е свързан отчасти със сроковете по Закона за обществените поръчки, но не само. Не е ясно дали има фирма, която да има налични 12500 машини, които да даде под наем или да продаде. Всъщност това е важен елемент – досега машините са давани под наем, за сравнително висока цена – 1700 лева. Изглежда доставчикът на машините за предишни избори – Сиела-Норма (в консорциум със Смартматик) обмисля опция машини, собственост на Филипините, да бъдат докарани до България. Ако смятаме да имаме машинно гласуване, машините трябва или да бъдат купени (цената им няма причина да бъде много по-висока от тази за наема, честно казано), или трябва да има споразумение за дългосрочно даване под наем на последна версия