Има ли проблем с приетия от правителство план за управление на Пирин?

Реших да проверя какво точно са приели вчера за Пирин, защото хората взеха да се мятат на амбразурите в социалните мрежи, а детайлите останаха на заден план. В правителствената информационна система още не са качили документите (обикновено го правят с малко закъснение), но все пак на сайта на правителството има качен проект на решението: ето тук. Правя уговорката, че това не е приетото решение, та може да има корекции в последния момент (случват се такива неща с подмяна на листчета в папки минути преди заседание). Действащият план за управление, който се изменя, е тук (важната част започва от стр. 182). Промените правят общо взето едно нещо: разрешава се строителството на ски писти и съоръжения в т.нар. „зона за строителство“ и „зона за туризъм“, които са 0,6%+2,2% от територията на парка. Строителството става само след екологична оценка (или поне така пише; дали такава няма да бъде правена проформа е друг въпрос) „Зоната за строителство“ до момента е допускала строителство на „сгради, пътища и съоръжения“. Това звучи общо, но ще видим след малко какво значи. Има обаче едно двусмислие в решението – в таблицата на допустимите дейности, строителството става допустима дейност и в „зона за опазване на горските екосистеми и отдих“, която е 45,2% от парка. В съответната точка за тази зона обаче няма промяна, която да позволи строителство там, освен за „водохващане“ (което изглежда оправдано). Дали това обаче не е хитър начин да се скрие нещо – не знам. Според мен таблицата може да се прецизира и 9-ти ред да се разбие допълнително. По-интересното обаче е друго – в чл. 21 от Закона за защитените територии се забранява строителство на почти всичко (с някои изключения). Допуска се само ремонт на „спортни съоръжения“. Допуска се строителство на „съоръжения за нуждите на управлението на парка“, към което реферирах няколко абзаца по-нагоре. С изменението

Политики, основани на данни [презентация]

Преди десетина дни се състоя технологичното събитие „Бъдещето е тук!“. То беше организирано от Да, България, но освен зеленото „Да“, друга тясна партийност трудно можеше да се намери в 4-те презентации. По-скоро идеята беше да се фокусираме върху това как технологиите могат да ни помогнат да просперираме, „да се изтеглим за косата“, да наваксаме изоставането си като държава и какви политики и инициативи биха имали смисъл в бързо променящия се свят. Ако това звучи като клише, или като префърцунено интелектуално забавление тип „вижте ни колко сме технологични“ – не, целта беше друга – технологията никога не е самоцел и колкото и да ми харесва да си „играя“ с технологиите, те придобиват смисъл само когато решават проблеми. Затова и презентацията, която направихме заедно с Калина Цонева беше фокусирана върху това как и защо да използваме данни, за правене на политики. И под политики имам предвид „решения на проблеми“, „откриване на проблеми, които не сме осъзнавали че съществуват“ и „отключване на нови възможности“. Видеото можете да видите тук: А слайдовете – тук: Запис на цялото събитие има тук, в началото Мануела Малеев и Христо Иванов казват по няколко думи, а презентациите започват от около 27-мата минута. Данните (в т.ч. отворените данни) сами по себе си не дават отговори. Но в комбинация с експертно познание и умения за анализ, могат да помогнат за решаването на редица проблеми – от неефективно харчене на пари, през ниско качество на въздуха, до високата смъртност при катастрофи. За целта обаче трябва да бъде осъзната важността на това решения да се вземат на база на данни, а не на гледане в тавана или на „една жена на пазара каза“. Надявам се да сме подбрали подходящи примери, а сравнително абстрактната презентация все пак да може да се използва като отправна точка за правене на политики, основани да данни…в някакво

Пет мита за електронното гласуване

Тази седмица ЦИК ще направи демонстрация на електронно гласуване в рамките на проекта, който преди малко повече от година заложихме в пътната карта за електронно управление. На „дистанционно електронно гласуване“, ако трябва да сме коректни – терминологията не е унифицирана, и често само „електронно гласуване“ може да значи и „машинно“. Та във връзка с раздвижването по темата, по медиите канят знайни и незнайни хора (сред които и уважавани експерти) да коментират. Случват се и разни събития/кръгли маси/конференции по темата, на някои от които присъствам. Това, което чувам са доста неинформирани мнения и разпространяване и преповтаряне на митове. Затова реших да си избера пет мита, които говорещите против електронното гласуване разпространяват. Винаги дяволът е в детайлите, а с една подхвърлена полуистина в ефира се създават настроения в обществото. „Много държави го забраниха или се отказаха“ – тук посланието е „всички се отказват от него, ние къде сме тръгнали“. Разбира се, това е невярно. Половината от държавите, които се изреждат, не са и опитвали дистанционно електронно гласуване, а само машинно. И поради машини „черни кутии“ (със затворен код) и висока цена, наистина се отказват от тях. Но когато говорим за дистанционно електронно гласуване, картинката е по-различна. Експертимент, след който не е пристъпено към реално гласуване, е имало в Норвегия. Причината за да не се пристъпи нататък? В официалния доклад техническият проблем е тривиален – функцията за генериране на случайни числа не е била добра. Но по-важният фактор е, че на власт е дошла опозицията (социалистическата партия) и тя е спряла проекта на предишното правителство. Германският Конституционен съд пък е взел решение – експерименти е нямало, та докато нашия Конституционен съд не вземе такова решение за действащия изборен кодекс, нямаме такъв проблем (има решения за предишни текстове в кодекса, но това е по вина на текстовете – новите адресират мотивите на съда). Холандия

Изхарчени са милиарди за електронно управление?

Излязоха данни на БСК за разходите за електронно управление, сравнени с Естония. Изхарчени са милиарди от 2001-ва до 2016-та. Като цяло данните най-вероятно са верни. Е, Естония не е похарчила само 50 милиона. Всъщност, притеснително е, че БСК не е проверила тези данни и няма източник (Евростат дава разбивка по функции, но там няма е-управление/информационните технологии). Ето един очевиден източник през Google: https://www.nytimes.com/2014/10/09/business/international/estonians-embrace-life-in-a-digital-world.html (Естония харчи 60 милиона годишно за информационните технологии). Но да оставим настрана тази грешка – тя прави нещата по-бомбастични, но не прави останалите наблюдения неверни. Всъщност, в доклада, с който внесохме пакета от реформи през 2015-та, имаше почти същите числа. И тогава, след заседание на парламентарната комисия по транспорт, излязоха новини колко много е похарчено. И пак бяхме недоволни за половин ден, и пак ги забравихме. Всъщност е доста трудно да се измерят парите за „електронно управление“ – централен регистър за проекти и дейности за електронно управление нямаше допреди последните изменения на закона – оценките са „на око“ и никога не са пълни. Но важни са причините – похарченото няма да се върне. До 2016-та нямаше ясни правила и ясна посока за електронно управление, и най-вече – орган, който да преследва, стъпка по стъпка, политиката за е-управление. Да, има стратегии отдавна, има дори закон отдавна, но това всичко са пожелания. Докато не обвържеш разходите на министерствата и агенциите с контрол по същество и оценка на постигнатите резултати, те ще си харчат колкото им дойде за каквото им дойде. И в редките случаи, когато имат доброто желание нещо да направят, няма да имат експертизата да го направят. Другата фундаментална разлика е електронната идентификация. БСК правилно посочват, че естонците имат електронна лична карта от 2001-ва. Според естонският президент това е ключов фактор и без него нищо не става. Затова и прокарахме законови изменения, за да имаме и ние електронна

Отворено законодателство [лекция]

Преди година написах, че макар гражданите да са длъжни да знаят законите, държавата не им помага по никакъв начин за това – законите се публикуват само като изменения в държавен вестник (чиято електронна форма е PDF), а за нормален човек това не е четимо и полезно но никакъв начин. Това ни прави почти последни в Европа по достъпност на законодателството. Причините за това са много, свързани и с авторски права, и с неспособността на държавата да върши качествено И тази работа, но в крайна сметка гражданите ползваме lex.bg и се надяваме версията там да е актуална. Това обаче е недостатъчно и поради това реших да направя лекция за „Отворено законодателство“ на OpenFest, на която да разкажа както за текущия законодателен процес и проблемите, свързани с него, така и да предложа технически решения. В рамките на лекцията предложих създаване на проект OpenLex, чрез който законодателството да стане по-достъпно. Видео от лекцията може да видите тук: А слайдовете са тук: Три седмици след OpenFest, все още не съм намерил време да инициирам координационна среща по проекта с хората изявили желание, което е сериозен пропуск от моя страна, но ще се опитам да го коригирам скоро. А ако проектът бъде реализиран, ще имаме не просто по-удобно и достъпно законодателство (каквото lex.bg до известна степен дава), но и реализирани компоненти и взети технически решения, чрез които държавата (в лицето или на Народното събрание, или на Министерския съвет) да поддържа законодателството в електронен, машинно-четим вид. А самият законодателен процес да не минава през разпечатване, сканиране и разпращане на doc файлове с 10 цвята в допълнение на track changes, а да бъде структуриран и да позволява съвместна работа на много участници. Това би предполагало технически грамотни депутати, разбира се. Ама и до там ще стигнем все някой ден. Надявам се и лекцията ми да е полезна

За сексуалните посегателства и ценностите

Тези дни се появиха немалко статии и мнения, които омаловажаваха сексуалните посегателства срещу жени. Една от по-коментираните беше тази, в която тезата е грубо казано „аз два пъти имах шанса да съм в положение да откажа и да не стана жертва, значи всички сте мрънкала“. Темата тръгна от разкритията за Харви Уайстийн (или както там се произнася), който се е възползвал от положението си на продуцент в отношенията си с млади актриси (ако мога да се изразя деликатно). Разбира се, немалка част от мъжката част от населението е склонна да подмине всички случаи на сексуални посегателства, разказани в станалия „вайръл“ хештаг #MeТoo. Явно част и от женската, които (за щастие) не са ставали жертва на такива действия. А какви са те – ами всякакви, нежелани от жертвата действия със сексуален елемент. Ще се опитам да дам кратки отговори на някои от стандартните подмятания и риторични въпроси, в които темата се неглижира, игнорира или дори повдигащите я биват обвинявани, че „то ако това е посегателство, така къде ще му излезе краят“. Коментар: Какво толкова е едно опипване / стискане / …, нали не е изнасилване? Отговор: Номинално не е изнасилване, да. Но е възползване от позицията на по-силния за задоволяване на сексуални желания. Именно позицията на невъзможност за съпротива (срещу „силния пол“) е това, което прави тези действия толкова проблемни. „Какво толкова е…“ не знам, но нека оставим жертвите да определят какво толкова е, не ние, които не сме били подложени на нещо такова. Имам едно може би нелепо сравнение, но ще го направя. Хора, чийто апартамент е бил обран, се чувстват ужасно. Не защото са им взели нещо (понякога почти нищо ценно не е взето), а защото някой е нарушил неприкосновеността на дома им. Разбил го е, омърсил го е, разпилял го, и вече обраният не се чувства комфортно в

За един Иван и измислените барикади

И аз като Венци Мицов имам един приятел Иван. Дето живее „в провинцията“ (откъдето съм и аз). И който взема, айде не 450 лева, ама твърде малко пари, за да изхранва семейството си. Иван работи доста за тези пари – не т.нар. работа на хора с бели якички, но работата си е работа. Иван не го интересува кой е на власт, щото всичките са едни и същи и той не вижда много много разлика. Не слуша вече и предизборния студия, не чете секцията за политика във вестника, защото му е писнало. Не го интересуват стратегии и концепции. И не защото не е учил „стратегическо планиране“, а защото тия стратегии и концепции в обозримо бъдеще няма да му вдигнат значително заплатата, няма да го направят по-здрав (щото здравеопазването уж е безплатно, ама навсякъде плащаш), няма да го направят и по-щастлив. Само че се появяват едни хора, които решават да превърнат Иван в образ. Да го поставят като контрапункт на хора, които не харесват. Да създадат едно измислено разделение. И после да могат да кажат на Иван „Иване, виж ги тия как са се ояли и говорят глупости. Маскари. Ама ти мене ше слушаш“. Тия хора заливат Иван с това разделение по всички канали, с които разполагат. Обясняват му как бюрократите в Европа вземат милиони и само тормозят хора като него. Обясняват му как щом не може да си сложи нещо на масата или да го увие в амбалажна хартия, то сигурно е някаква глупост. Рисуват картина на две Българии, едната на Иван, а другата на някакъв имагинерен елит. Не че няма градски хора, за които важната тема на деня е дали небостъргачът в другия край на София (в който не са стъпвали от години) ще кореспондира със стила на околното строителство, а не дали хора като Иван могат да се оправят

Господа министри, мерете си данните

Когато някой „по телевизора“ изкаже някакво твърдение, никога не е ясно откъде са му данните. Разпространяват се доста митове, основани на гледане в тавана. Но в тези случаи има поне частично обяснение – хората може би просто няма откъде да вземат данните, за да ги анализират. Не така стоят нещата с министрите, обаче. Министрите (и председателите на агенции) разполагат с администрация, която може да им даде данни. Прави впечатление обаче фриволното боравене с материята, и разпространяване на данни, които просто са грешни. Боян Юруков вече е писал за председателя на агенцията за българите в чужбина, който напълно необосновано обяви, че има 6-7 милиона българи в чужбина. Аз ще се спра на министъра на околната среда, Нено Димов, който през седмицата е обявил, че „през 2016 г. в столицата е имало едва две минимални превишения на показателите за замърсяване с фини прахови частици“. Това ми звучеше доста малко вероятно, предвид, че данните за 2015-та, които съм разглеждал, показваха 60 дни над нормата (при допустими 35). За 1 година такъв напредък, въпреки позитивния тренд, изглеждаше невероятен. За съжаление ИАОС не публикува суровите данни във формата, в който бях взел тези до 2015 (с искане за обществена информация), но благодарение на инициативата за отворени данни все пак всеки ден качват данни от бюлетина за качеството на въздуха, където пише коя станция е превишила дадена норма. На база на тези данни не мога да направя същите графики като в предишния анализ, но мога да проверя твърдението на министъра. И то, разбира се, се оказа грешно. Ето броя дни, в които нормата е превишена: Превишена стойност в поне 1 станция: 74 дни Превишена стойност в поне 2 станции: 48 дни Превишена стойност в поне 3 станции: 43 дни Превишена стойност в поне 4 станции: 36 дни Превишена стойност в поне 5 станции: 15 дни По

Нюансиран поглед върху държавната администрация

Свикнали сме да наричаме държавния служител с пренебрежителното „чиновник“. Или дори „хрантутник“. Образът на държавния служител е намръщена лелка, която по цял ден нищо не върши. Има вицове от рода на „Какво правят държавните служители, като се пенсионират? Пак нищо“. Държавата е неефективна, и затова сме склонни да обвиняваме винаги държавните служители. Обвинява ги обществото, обвиняват ги и политиците. И това не е без основание. Много от държавните служители наистина ги мързи, наистина не могат да свършат работа „за 5 стотинки“, наистина са назначени, защото са „човек на някого“. Но това по никакъв начин не ги прави уникални – същото можем да кажем за работещите и в частния сектор. Да, частният сектор може да ги уволни по-лесно, но държавният служител не е отделна, по-низша каста – те са същите хора като всички други, просто работят за държавата. Аз съм работил с администрацията, бил съм по срещи и работни групи, участвал съм в опита да бъде реформирана и имам сравнително добра представа за ситуацията. И бих искал да изкажа по-нюансирана гледна точка. Но нека първо спомена два мита: „Държавните служители непрекъснато се увеличават“. Когато се появи новина за създаване на нова административна структура (например Държавна агенция „Електронно управление“), коментарите са – „още хора на държавна хранилка“. Това всъщност е невярно. Държавната администрация е ограничена до 120 хиляди души със Закона за администрацията от 2012-та: § 16. (1) Общо числеността на персонала на администрацията на изпълнителната власт по чл. 36 – 38, установена в съответните устройствени актове към датата на влизането в сила на този закон, не може да бъде увеличавана. В цялата администрация има т.нар. „щатни бройки“ – незаети места. Когато се създава нова структура, те се прехвърлят от администрациите, където са незаети, към новите администрации. Има разбира се и извънщатни служтели, както и такива на граждански договори, но те не