„Демокрация“ не значи управление на мнозинството

Тъй като демократичната ни история е кратка, съществува едно неразбиране на понятието „демокрация“. Демокрацията се приравнява просто на провеждането на избори и управлението от страна на този или тези, които спечелят най-много гласове. Всъщност, ако трябва да сме терминологично точни, това Е демокрация, но не такава, каквато има в развитите европейски държави и САЩ. Там има т.нар. „либерална демокрация“ (и думата „либерална“ не идва от това, че всички са либерали, разбира, се). Та, когато говорим за демокрация, в общия случай имаме предвид именно либералната демокрация на развития запад Авторитарни лидери обичат да си играят с думата „демокрация“, защото най-често биват избирани с мнозинство от хората (дали поради липса на алтернатива, дали от страх, дали в резултат на пропаганда, е отделен въпрос). Както е добре известно, Хитлер е бил избран с избори. А последвалият националсоциалистически режим далеч не е демократичен. Един от успешните авторитарни лидери – Ли Куан Ю, основател и премиер на Сингапур в продължение на десетилетия – използва думите „югоизточноазиатска демокрация“, за да облече авторитаризма си в хубави думи. Но Сингапур е дълга и специфична тема. Напоследък това неразбиране на демокрацията (либералната такава) води до например изказвания на телевизионен водещ, че „ако народът каже да ходим със зелени гащи, ще ходим със зелени гащи“. Или на премиер, че маломерните партии са кърлежи, или че като е „бил“ на избори, значи другият не е прав. Т.е. в пространството се носи допускането, че който има повече гласове е прав, и каквото каже мнозинството от хората, трябва да бъде закон. Това не е точно демокрация. Демокрацията, към която се стремим, е такава, която защитава правата на всички. Такава, в която мнозинството определя посоката на развитие, но в която мнозинството не може в изблик на временно заблуждение да изкорени, да „счупи“ всичко. Затова има конституция, институции и основни правила, които да не могат

За сигурността на електронното гласуване за Висш съдебен съвет

Предстоят избори за членове на Висш съдебен съвет – ръководният орган на съдебната система, с мандат от 5 години. Т.е. доста важен избор, макар оставащ под радарите ни, защото не гласуваме всички. Следователи избират следовател, прокурори избират прокурори, съдии – съдии, а има и парламентарна квота. Тази година за пръв път ще се случват две неща – първо, всеки магистрат ще има право на глас (досега е било чрез делегати), и второ – законът допуска дистанционно електронно гласуване. Второто, очаквано, на мен ми е особено интересно. За съжаление Законът за електронното управление не се прилага за съдебната власт, т.е. изискването за отворен код не съществува за ВСС. Съответно мога да правя заключения единствено на публични документи по темата. А такива могат да бъдат намерени тук. Няколко неща правят впечатление: Този документ хвърля малко светлина върху начина на реализация. По-конкретно: Системата за гласуване прибавя към натрупаните до момента гласове за посочените от гласуващия имена единица (+1), не записва имената, за които той е гласувал и не ги съобщава на Системата за управление на гласуването. Друго „интересно“ допускане е, че компютрите не правят грешки (не правят, ако всичките инструкции към тях са правилни): В по-късен момент не може да се преброяват бюлетини и гласове, тъй като те не се записват, но работещи електронни системи не правят грешки при броенето. Двама академици са единствените, които са правили преглед на системата. Единият говори единствено за архитектурата на системата (където проблеми най-вероятно наистина няма), а вторият признава, че не му е била показана пълната информация за системата. Становищата им обаче не представляват реален одит. Съюзът на съдииите и Калин Калпакчиев (член на ВСС) са правили опит да поискат по-адекватен одит на системата, за съжаление без успех. Тази информация наистина е оскъдна, т.е. първият проблем, който имаме е, че системата е „черна кутия“ – магистратите гласуват,

Цацарстан

В държавата Цацарстан, бивша съветска република, но не от средна Азия, най-висшият орган на власт е главният прокурор. Най-цененият, най-защитаваният, най-обичаният. Прокурорът-слънце. Главният прокурор, разбира се, не се избира – би било твърде голям риск за стабилността на Цацарстан. Него „си го избират“. Главният прокурор се среща с който, когато и където си иска. Не е длъжен да дава обяснения за срещите. Главният прокурор може да мъмри издатели и бизнесмени защо подкрепят една или друга партия, и защо в изданията им се пише и говори срещу него. Също така получава информация директно от службите – често грешна или непълна, ама те горките служби толкова си могат – то и как иначе, като има основно библиотекари в тях. В Цацарстан има президент. Президентът не иска да разваля спокойствието на Главния прокурор. Въпреки желанието на някакви си издатели. Кои са те, кой е Той? Президентът пази гърба на Главния прокурор. Защото така е по конституция. В Цацарстан има и Народно събрание. То има право да притеснява Главния прокурор, но предпочита да не го прави – да си почива човекът, че има тежки държавни дела да решава. А и кой да ходи да се трепе да проявява инициативност, то Народното събрание е колективен орган. Напоследък повече колективен, отколкото орган. В Цацарстан има и Висш съдебен съвет, но Главният прокурор там е боготворен от мнозинство от етични и принципни магистрати (и как няма да са такива, като по закон се изисква те да са принципни – ако не бяха, нямаше да са магистрати, все пак). Висшият съдебен съвет се грижи за благоденствието на Прокурора-слънце. В Цацарстан скоро ще има и премиер. Той е много загрижен за Главния прокурор – притеснява se да не попадне в капан на зли сили. Така е – трябва да бъде подкрепян Главният прокурор. Иначе ще настане институционален хаос и

Да разкараме понятието „постоянен адрес“

Всички имаме постоянен адрес. Това е задължително. Но какво всъщност е постоянният адрес? Чл. 93. (В сила от 1.01.2000 г.) (1) (Изм. – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г.) Постоянен адрес е адресът в населеното място, което лицето избира да бъде вписано в регистъра на населението. Т.е. една условност – нещо, с което сме вписани в някакъв регистър. Той не е адресът, на който живеем, не е адресът, на който искаме да получаваме писма, не е нищо конкретно. Той е адрес, с който присъстваме в база данни. В днешния по-динамичен свят, в който младите хора все повече живеят под наем, а доста са и извън страната, много хора реално не живеят на постоянния си адрес. От това следват много неща – че за някои административни услуги трябва да пътуваме, че сме в избирателните списъци само по постоянен адрес (а за гласуване по настоящ трябва да подаваме заявление), което от своя страна изкривява самите избирателни списъци. Наскоро общината по настоящ адрес изпрати писмо до мен на постоянния ми адрес. Сигурно така пише в някой закон. И очевидно е абсурдно. Общо взето, за държавата, ние сме на постоянния си адрес: (5) (Нова – ДВ, бр. 96 от 2004 г., отм. – ДВ, бр. 39 от 2011 г., в сила от 20.05.2011 г., нова – ДВ, бр. 42 от 2012 г.) Постоянният адрес на гражданите е адрес за кореспонденция с органите на държавната власт и органите на местното самоуправление. (6) (Нова – ДВ, бр. 42 от 2012 г.) Постоянният адрес на гражданите служи за упражняване или ползване на права или услуги в случаите, определени в закон или друг нормативен акт. Само че в реалността сме на настоящия си адрес. И съответно от постоянния няма никакъв смисъл. Някога е имал – когато е нямало технологична възможност за обмен на

Ама ние нали казахме?

В последните години имаше няколко референдума. Със значително мнозинство и с висока активност бяха този за електронното гласуване и този за мажоритарната система. Активността не стигна, за да бъдат обвързващи за Народното събрание, но при първия то прие решение да го признае, а при втория такова беше подготвено в края на миналия парламент. Тук е важно да се уточни характера на българските референдуми – те са консултативни, т.е. винаги е необходим акт на Народното събрание, с който решението да бъде превърнато в законодателно изменение. За разлика, например, от референдумите в Швейцария, където се гласува за законов текст, който след това директно влиза в съответния закон. Народното събрание има право да не приеме точно това, което се е питало в референдума. Защото то може да не е достатъчно конкретно или дори да няма смисъл. Законът за прякото участие в чл. 9 определя какво се случва след като решението от референдума бъде обявено – народното събрание трябва да приеме акт, с който решението да бъде приведено в действие. Освен, че няма конкретика как точно решението се привежда в действие, няма срок за това. Какво стана с референдума за електронното гласуване? Ако съдим по коментари из новинарски сайтове и фейсбук – нищо. И наистина така изглежда – гласувахме за електронно гласуване, а такова няма. „Пак се подиграха с народа“, „правят си каквото си искат“, „никога няма да го допуснат“ и т.н. Не точно. Всъщност Народното събрание при изменения на Изборния кодекс, с които въведе електронното дистанционно гласуване: § 145. (1) При произвеждане на избори след 1 януари 2018 г. се създава възможност за експериментално дистанционно електронно гласуване. Експериментално дистанционно електронно гласуване се провежда на три последователно произведени избори, включително частични избори. Текстът е доста по-подробен (продължава до 33-та алинея), в която се казва, че експериментите са до 2019-та, когато на евроизборите трябва да

Предизборно благодаря

Утре е денят за размисъл. Предполагам вече сте изчели десетки публикации призоваващи към гласуване за Да, България. По всевъзможни причини, всяка от които, валидни – за съдебна реформа, за борба с корупцията, затова, че вътре сме нормални и читави хора, затова, че сме некорумпирани и сме експерти и т.н. и т.н. Няма нужда да повтарям всички тези неща. Няма нужда и да се повтарям в призива си да гласуваме по съвест, защото „няма да влезете“ е продукт на несъвършенствата на социологията при динамиката на новите проекти, а не на липсата на избиратели. Няма нужда и да продължавам да се опитвам да убедя тези, които са намерили причина да не гласуват за Да, България – човек ако си търси причина, ще си я намери. Дали ще са фалшиви цитати на един учител, дали ще са спекулации за коалиционни партньори, дали ще е по сюжетите от двата тома на Пеевски, дали ще е „защото не се обединихте“, на което никой от рационалните отговори, не е достатъчен. Няма нужда и да разбивам митовете за Сорос, Прокопиев, Америка за България – колкото и прозрачни да са даренията и разходите, пак ще има някой, който да каже „не гледай какво пише, няма как да не се финансират задкулисно“. Няма нужда да казвам и че и Да, България не е перфектна и че в нея няма перфектни хора – че организацията имаше слаби места, че бяха допускани грешки, че някои от кандидатите имаха лоши дни. Че в бързането не успяхме да използваме целия капацитет на членовете и симпатизантите и че съветите и препоръките на някои от тях останаха неизпълнени, макар да бяха много добри. Няма нужда, но не защото час преди деня за размисъл „вече е късно“, а защото лавината е тръгнала и няма спиране. Лавината на доверие и надежда. Но моето усещане е, че има

ЕГН-то не е тайна

Тази седмица участвах в дискусия за защитата на личните данни в дигиталния свят (в рамките на Sofia Legal Hackers – инициатива, която събира на едно място юристи и IT специалисти). Дискусията беше два часа и имаше много аспекти, най-вече профилирането ни чрез технологични средства като бисквитки, правото да бъдем забравени от търсачките, юрисдикцията върху личните данни, когато сървърите се намират извън ЕС и др. Но обсъдихме и общият въпрос – какво са личните данни – според новия европейски регламент и според действащото законодателство. Преди няколко седмици пък събирах на улицата подписи и ЕГН-та на хора (за регистрацията на Да, България). И някои хора бяха неуверени в това да дадат ЕГН-тата си. Това е само поредното наблюдение на феномен, който не е от вчера – ЕГН-то в България се счита за нещо, което трябва да се пази и да не се дава „току-така“. Администратор на лични данни се става с едно заявление до КЗЛД, т.е. всеки може да стане. Въпросът е – ЕГН-то доколко е лична данна (лични данни, ако приемем, че няма дума „данна“)? ЕГН-то съдържа дата на раждане, пол и място на раждане, които са си лични данни. Според Закона за защита на личните данни: Лични данни са всяка информация, отнасяща се до физическо лице, което е идентифицирано или може да бъде идентифицирано пряко или непряко чрез идентификационен номер или чрез един или повече специфични признаци Само че никъде в закона не се казва, че личните данни са тайни. ЕГН-то не е тайна. Няма причина да бъде. Никой не може да ви нанесе вреда, като ви знае ЕГН-то. Личните данни, съдържащи се в ЕГН-то, са горе-долу видими когато човек ви срещне на улицата – вижда пола ви, приблизителната възраст. И доста други неща, като цвят на очите, коса, ръст и т.н. Това също са лични данни, които няма как

Накъде с електронното управление?

Краткият отговор е „не знам“. Индикациите от служебния кабинет са сравнително положителни – нямат намерение да спират започнатото. Но това ще е така до април. След това…зависи. Тъй като не съм писал по темата откакто не съм съветник (средата на декември), исках поне да напиша и тук докъде е стигнал процесът и как може да продължи. През ноември на OpenFest разказах (на английски) какво е било свършено, след което публикувахме отчет в по-приятен вид от „30 страници doc файл“. Накратко: Основното необходимото законодателство е прокарано – Закон за електронната идентификация, изменения в Закона за електронното управление (в т.ч. създаване на държавна агенция и изискване за отворен код), измененията в Закона за българските лични документи, с които се въвежда електронната лична карта (от 2018-та), изменения в Закона за достъп до обществена информация, с които се регламентират „отворените данни“, и изменения в Изборния кодекс, които да предполагат дистанционно електронно гласуване. Подзаконовата нормативна уредба е прокарана – Правилника за прилагане на закона за електронната идентификация, в който се уреждат всички технически специфики на процеса (не питайте как го гледаха юристите този правилник), както и изцяло нова наредба към Закона за електронно управление, с която се въвеждат изисквания към всеки софтуер, който се прави оттук нататък – например да има уеб-услуги за интеграция с други системи, да пази одитна следа на всяко действие, и т.н. Включено е и шаблонно задание, което всички администрации трябва да ползват за софтуерните си проекти – в него са включени изисквания, които досега администрациите не винаги са се сещали да искат, но без които системите не са устойчиви (справка – ОПАК. Много малка част от проектите по тази програма са „живи“ днес) Основните проекти са подготвени и предадени на Управляващия орган (който одобрява финансирането по оперативна програма) – това са проекти за надграждане на основни регистри и системи. Най-важните:

Проблемите с машинното гласуване

Тези дни темата с машинното гласуване получи доста медийно отразяване. ЦИК реши да не спази закона и да сложи машини само в 500 секции, Петър Славов и Мартин Димитров сезираха ВАС, който каза, че ЦИК Трябва да спази закона. А законът казва, че трябва да има машини във всички около 12500 секции. Електронното гласуване от дистанция винаги ми е било доста по-интересно от машинното, поради което се бях фокусирал да помагам с частта от законодателството, свързана с електронното, а не с машинното. Но ето, че машините се оказаха проблемни. Проблемът идва от там, че народните представители гласуваха пълното въвеждане на машините, без да са налице няколко предпоставки: готовност на ЦИК да осигури толкова на брой машини; адекватен анализ на експериментите с машинно гласуване; анализ на риска. Проблемите са основно два: Логистично-организационен проблем – как за два-три месеца ЦИК може да се сдобие с 12500 машини, които да разпредели по секции и да обучи секционните комисии да ги използват Потенциален проблем със сигурността – как гарантираме, че машините не са компрометирани и как всеки избирател може да бъде сигурен, че това наистина е така. Логистично-организационният проблем е свързан отчасти със сроковете по Закона за обществените поръчки, но не само. Не е ясно дали има фирма, която да има налични 12500 машини, които да даде под наем или да продаде. Всъщност това е важен елемент – досега машините са давани под наем, за сравнително висока цена – 1700 лева. Изглежда доставчикът на машините за предишни избори – Сиела-Норма (в консорциум със Смартматик) обмисля опция машини, собственост на Филипините, да бъдат докарани до България. Ако смятаме да имаме машинно гласуване, машините трябва или да бъдат купени (цената им няма причина да бъде много по-висока от тази за наема, честно казано), или трябва да има споразумение за дългосрочно даване под наем на последна версия

Простите решения

Би било чудесно всичко да има просто решение. И някои по-прости неща имат – като ти спре интернетът, рестартираш рутера. Като те заболи главата, вземаш ибупрофен. Но когато проблемът стане малко по-мащабен и засягащ доста хора, простите решения почти никога не съществуват. Продължават да изглеждат примамливи, но на практика не работят. Как да спрем нелегалната миграция? Да построим стена! Как да се справим с бедността – да вдигнем минималната заплата на 1000 лв! Как да имаме по-читава политическа система – да сменим изборните правила! Не мога да не отбележа и честите коментари колко е просто всъщност електронното управление – само трябвало – депутатите да не вземат толкова пари / да се направи един уебсайт като хората / да се уволни администрацията / да се напише в закон, че (нещо-си). Тези лесни решения са близки по смисъл с клишето „ей това е най-големият проблем на държавата“ – ако той се реши, всичко тръгва по мед и масло. Познайте обаче дали големите проблеми имат прости решения. Познайте дали стената ще спре миграцията, дали бедността ще се оправи като вдигнем минималната заплата, дали ще имаме по-качестена политическа система с мажоритарни избори, дали увеличаването на данъците на „богатите“ ще доведе повече или по-малко пари в бюджета. Дали ако сега възложим на google да ни направи „електронно управление“ за няколко милиона, след 6 месеца ще имаме такова. Всъщност – познайте дали като си рестартирате рутера, всъщност решавате реалния проблем (със стар firmware), или дали с ибупрофен решавате реалния проблем с, например, затруднено кръвооросяване на мозъка. Даже на вид простите проблеми нямат прости решения. Простите решения обаче са примамливи – не си даваш много зор, правиш нещо бързо и лесно, и хоп – подобрение. И затова са и неизбежен политически инструмент. A границата между популизма, който обещава лесни решения, и прагматизма, който се опитва да представи