Кратък политически коментар

И във Фейсбук, и на живо, политическият сезон е в разгара си. Демократична България, обединението на Да, България, ДСБ и Зелените, от което съм част, като най-активната извънпарламентарна опозиция (а и дори сравнена с парламентарната) е подложено и на най-много Фейсбук критика. Тези дни даже премиерът каза, че „само хейтим“. Което, разбира се, не е вярно (заради редица конкретни предложения по различни теми, в т.ч. законопроекти).

По традиция обаче най-много критика има в рамките на самата демократична общност. Дали тази критика е добронамерена и градивна, дали идва от реално разочарование, дали идва от неразбиране или от нещо друго – няма значение. Има я и трябва да се слуша. С това, което пиша, в никакъв случай не казвам „ние си знаем най-добре, трайте си там“. Имаме ценности и идеи, но навигирането на сложния политически пейзаж не е тривиална задача – с медийни и финансови ограничения, с фокусирани усилия от страна на „пропагандната машина“, с фрагментирането на мненията на избирателите по важни външно- и вътрешно-политически теми, с организационните и комуникационни предизвикателства. И критиката е важен ориентир.

Това, което искам да кажа на критикуващите обаче е, да поглеждат нещата отстрани понякога. Да видят дали критиката е за нещо, което сме направили грешно или е за нещо, което правим по начин различен от този, който те очакват. Има тънка разлика, но според мен е важна.

Защото за всеки, който казва „защо не направите голямо дясно обединение“ има друг, който ще каже „няма да гласувам за вас, ако се съберете с тия“ (понякога дори това е един и същи човек).

За всеки, който казва „защо нямате позиция по (текущ казус)“ има друг, който ще каже „защо политизирате (текущия казус)“.

За всеки, който казва „трябват ви нови лица“ има друг, който казва „не сте разпознаваеми“.

За всеки, който казва „само критикувате и нищо не предлагате“ има друг, който ще каже „и какво като предлагате неща, всичко е толкова зле, че с някакви си предложения няма да се оправи“.

За всеки, който казва „трябва ви един силен лидер“ има друг, който ще каже „няма да гласувам за авторитарна/лидерска партия“.

За всеки, който казва „зелените са прекалено леви“ има друг, който ще каже „предложенията ви са прекалено десни“.

За всеки, който казва „твърде сте либерални за българския избирател“ има друг, който ще каже „нямате смелост да защитавате либерални ценности“.

За всеки, който казва „станали сте популисти“ има друг, който ще каже „много са ви сложни и нишови посланията“.

И понякога и двамата биха били прави. Понякога има отговор някъде по средата. Ясно е, че не може всички да са доволни – тук вероятно идва политическото шесто чувство, което те ориентира какво е това, което мнозинството от потенциалните избиратели искат (макар че според мен отговорната политика не е да правиш просто това, което искат хората, а това, което смяташ, че е правилно, оформено по начин, който се възприема позитивно).

Рискът при цялото това „упражнение“ е да се съсредоточим в пъпа си, в опит за отбиване на необоснована и неконструктивна критика. Покрай това хората, които отправят искрена, добронамерена и приятелска критика може да се почувстват игнорирани или дори атакувани. И да забравим за целта, за идеите и за усилията, които трябва да се положат за достигане до повече хора.

Засега мисля, че нещата се движат в правилна посока. Но остава още много работа.