„Хората правосъдие не ядат“

Пирибрах се от шествието за правосъдие, което събра 200 човека, повечето от които се познават, въпреки че имаше плакати за събитието и 11 хиляди поканени във фейсбук. Може би пък хората вече не смятат протеста за ефективна форма на гражданско участие, може би разхождането между празни сгради в студа не е нещо, което им се струва смислено.

Но може би има и друго – както отбеляза Динко в туитър, правосъдието е една абстракция. Едни структури с неясна функция, отвъд очевидната „ако открадна, може да ме осъдят“. Или алтернативно – ако ме набият, да знам, че виновникът ще бъде осъден.

Тези битови неща са важни, и те също би трябвало да са нещо, което работи и което искаме, но заради тях не сме бедни. По-скоро битовите престъпления се случват именно защото сме бедни. И съответно правосъдието и да го има, ще осъди бедния, който е откраднал от друг беден, или изнервения от безизходицата, който е пребил някого на спирката.

Грубо казано, тезата „хората правосъдие не ядат“ може би е валидна. Може би правосъдието е нещо твърде абстрактно, и не е ясно защо заради липсата му сме бедна държава. То дори самата структура на съда е сложна и неясна – районни съдилища, градски съдилища, ВАС, ВКС, прокуратура. Всъщност, това, че структурата и влиянията не са толкова прости може би позволява проблемите в съдебната система да останат под радара. Ясно е кой е премиер, кой е министър, кои са депутатите. Ама какво е ВСС, какви прокурорски квоти, защо ВАС е важен – освен специално интересуващите се, едва ли някой знае. Затова ще опитам да дам няколко опростени примера как липсата на правосъдие ни прави по-бедни.

Пример 1 – обществени поръчки. На повечето хора е ясно, че парите от държавата не се „крадат“, те се „пренасочват“ чрез обществени поръчки. Завишени бюджети, поръчване на ненужни услуги. И накрая спечелилите се оказват „правилните хора“. И така парите, които сме дали като данъци, и които трябва да се върнат при нас като инфраструктура, образование, здравеопазване, отиват някъде другаде, а ние получаваме нещо проформа (и това в добрия случай) – получаваме пътища с дупки, получаваме изтрита пътна маркировка, получаваме некачествено здравеопазване и образование. С тези пари може да се свърши много повече, отколкото получаваме, но това не става, защото някакви хора прибират парите и не вършат работата. Какво общо има съдът? Обществените поръчки, след обжалване пред КЗК, се обжалват пред Върховния административен съд. Дори КЗК да е съвестен и независим регулатор (което е съмнително), ВАС има последната дума. Т.е. дори възложителят (някое министерство) да не е сключил сделка с определена фирма, и наистина най-изгодната оферта да е спечелила, това накрая отива във ВАС, и ВАС (де факто) решава кой печели обществената поръчка – например дисквалифицира победителя. Съответно пък, ако поръчката е спечелена неправомерно, добросъвестните фирми и да обжалват пред ВАС, ако ВАС „е в играта“, казва „сори, парите са за който е определен“. След известен брой такива опити най-вероятно кадърните фирми се отказват да вършат неща за държавата и остават само „фирмите на наши хора“. Защо сме по-бедни заради това? Защото парите ни се харчат, без да има резултат. И ние си чупим колите в дупки, например.

Пример 2 – инвестиции. Известен стана случаят „Белведере“, при който френска компания в България беше „открадната“ с помощта на съда. Дреме ни за френската компания, ще кажете. Чуждестранните инвеститори обаче са един от начините да станем по-богати – да получаваме по-високи заплати, например. Но дори заплатите да са същите, чуждите инвеститори отварят работни места. Но когато държавата (в лицето на съда) казва на чуждия инвеститор „ако отвориш бизнес в България, лошо ти се пише“, защо западният инвеститор да отвори офис или завод тук, а не в Румъния, например? Съответно фактът, че в съда, на високо ниво, се рекетират фирми, директно значи, че имаме по-малко работни места и по-ниски заплати.

Пример 3 – корупция по високите етажи. Тук съм убеден, че всички ще се съгласят – „ако вкараме политици в затвора, ще се оправим“. Надали директно ще се оправим, но ще е стъпка напред. А защо политиците не отиват в затвора, въпреки, че е имало дела срещу тях – последно оправдаха Христо Бисеров, а преди това и доста други. Съдът не е непременно виновен в случая. Прокуратурата трябва да оформи обвинението – да каже кой политик какво точно е нарушил и как. Прокуратурата обаче използва тази си роля и игра следния сценарий „сега ще му забавя на този обвинението, ще му го покрия, но така ще го държа зависим“. Или друг – „обвинението на този ще го направим със съзнателни пропуски, така че съдът и да иска, да не може да го осъди“. Или трети – „този не е послушен, ще го ударим с някое обвинение, да го сплашим“. Това нас какво ни интересува? Отново „обръчите от фирми“. Ако един политик, дори с най-добри намерения, е зависим, а друг е убеден, че нищо няма да му се случи, ако раздаде едни пари на „наши фирми“, накрая благата“ се разпределят неравномерно – много за „тях“, малко за „нас“.

Механизмите за това как през съдебната система (съд и прокуратура) се разпределят пари не един и два, но идеята е, че тезата „хората правосъдие не ядат“ изобщо не е вярна.

Друг е въпросът дали с едно шествие или един протест нещо ще се промени. Може би няма. Но когато само 200 човека покажат някакъв интерес към темата, „лошите“ остават съвсем спокойни, че схемата ще продължава.