За техническите решения и технически неграмотните хора
2Въпросът е обширен и съществува от дълго време. Защо става така, че решения на предимно технически проблеми се вземат от хора без съответната компетентност. Под „технически“ визирам по-скоро експертни, с уклон към информационните технологии, където имам повече наблюдения. Стандартният пример, за който всеки програмист се сеща е: Идва шефът и казва „това трябва да стане така“, въпреки че това „така“ е технически грешно, невъзможно или глупаво. Същото важи за други експертни сфери.
Прието е, че мениджърът, или човекът, който взема решенията, не е компетентен в дадена сфера. Той е предимно координатор на хора и ресурси и за това не са му нужни технически умения. Като координатор се очаква, че той има най-много информация за ситуацията, и затова трябва да може да вземе най-балансирано решение. Но това е така само в случаите, в които решението не се налага да разчита на материя, която координаторът не е успял да разбере. А „high-level understanding“ не се брои, защото „дяволът е в детайлите“.
Точно поради погрешното схващане, че технически неграмотни хора трябва да вземат решения от техническо естество, се раждат законопроекти като ACTA, SOPA и подобни. Да, предпоставка за тях са лобитата и подкупите, но те не са всичко. Тези мерки целят да оперират върху едно строго техническо поле – интернет. Там важат купища правила, протоколи и технологии, които усложняват решението на проблема, с който наивните законодатели са се захванали. Например за създателите на SOPA домейн името беше равносилно на самия уебсайт, а то е просто един негов псевдоним. За създателите и на двата закона пък убягваха концепциите на p2p технологиите. Те се опитваха да решат проблема с авторското право с повърхностни технологични познания, което очевидно няма как да работи. Основният им фокус беше върху правната и бизнес страната на нещата, поради което и решенията бяха отхвърлени. И една от причините те да бъдат отхвърлени беше, че с техническата си несъстоятелност решенията не вдъхваха доверие.
И какво, програмисти да решават такива сериозни и дълбоки проблеми ли? Ами…да. Защото те са хората, които могат да измислят начин, по който нещата да работят за всички. Може би си мислите, че експерти са участвали в изготвянето на законопроектите. Участвали са, но по грешния начин. На тях им е казано „как можем да блокираме сайтове“ или „как да разберем кой какво е свалил“. Зададени им са грешните въпроси. Решението на проблема с авторските права и интелектуалната собственост може да дойде само от хора, които разбират много добре средата, в която решението трябва да оперира.
На пръв поглед нямаща нищо общо тема е електронното правителство в България, или по-скоро неговото отсъствие. Ако сте чели предишни мои публикации по темата, знаете, че съм работил известно време по него. Там решенията се вземаха, и продължават да се вземат от хора, които си нямат понятие от технологии. Да, след толкова години са дочули нещо за SOA или електронно подписване, но горе-долу до там. Резултатът е, че все още този проект е една каша, която няма да проработи скоро, колкото и да не ми харесва това. Да, има корупция и игрички, но те отстъпват по значимост на некомпетентността. Нещата се ръководят от хора, които нямат ясна идея какво и как трябва да стане. Да, и тук има консултации с експерти, но експертите не са водещи – те идват, дават си мнението и си отиват. А pointy-haired boss-овете (не само в министерството, а и във фирмите-изпълнители) остават да решат какво става. Резултат? Няма електронни подписи в личните карти, няма работещ портал, няма работещи електронни услуги, няма комуникация между администрациите (и да има нещо, то е колкото да се отчете дейност).
Каква е поуката? По някои въпроси решенията трябва да се вземат от технически специалисти. Не всеки от тях е способен да разбере страничните ефекти – обществени, социални и икономически, но е много по-вероятно програмист да разбере съкращението на служители, което ще предизвика една автоматизирана система, отколкото зам-министър да разбере криптография с публични ключове. И е много по-вероятно ИТ специалист да разбере бизнес-модела на носителите на авторски права, отколкото конгресмен да разбере какво е DNS и рутиране на пакети. А дали има е нужно да знаят тези подробности? Очевидно, защото предложенията са несъстоятелни по тези параграфи. Така че – не опитвайте това във вашия парламент. Оставете сложността на решението на нас.
Реквием
0Не пейте тъжни песни за човека,
духът на който вижда вечността,
преминал гордо калната пътека
под лъч на незагасваща звезда.
И вместо в сал, във бляскава фрегата,
поема през сапфирен океан
със вятър от небесен прах в платната,
величествен и вечен капитан.
Не пейте за героя тъжна песен -
за него нова песен предстои,
и всеки тук по пътя си нелесен,
с надежда нека днес да продължи.
Посветено на брат ми.
Анаграми
0„Анаграма е вид игра на думи състояща се в пренареждане на буквите от дума или фраза така, че да се образува нова дума или фраза като всяка буква от оригинала се използва само веднъж.“ (wikipedia). Това са ребусите, които всички сме решавали като деца (и не само), участват и в тестовете за интелигентност. Как от една дума (или разбъркани букви) да получим друга дума.
Миналата седмица се сетих, че ще ми е доста лесно да намирам анаграмите на всяка една дума. Затова в събота вечер го направих, използвайки за основа част от i-kratko.com: http://www.i-kratko.com/anagrams.
Ето някои примерни анаграми:
анаграми: армагани
Доган: гадно годна
реклама: карамел кламера
Мария: армия
босилек: обелиск
Барселона: необрасла
Поддържа само единични думи, без изрази (слагането на интервала на всяко възможно място ще отнеме доста повече ресурси). Надявам се намирането на анаграми да е интересно (полезно надали ще е).
(За заинтересованите от техническите подробности: използвам речника на OpenOffice, както и леко модифициран речник на наставките, за да генерирам всички словоформи в българския. Пазя ги в Trie, за да мога да събера всичко в паметта. След това намирам всички пермутации на въведената дума и проверявам дали съществува такава словоформа.)
Приказка за ескалатора
3По „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски. Разказът съдържа продуктово позициониране. Посветено на всички, които ще кажат: „Това не се отнася до мен!“
- Кой си ти? – попита го Дяволът.
- Аз съм обикновен работник, и всички ниско-платени и безработни са мои братя. О, колко е ужасен животът на бедния народ.
Така говореше млад мъж, току-що завършил Технически университет – София. Той стоеше пред ескалатора в новопостроения мол. Отстрани се чуваха виковете и псувните на хората с дрехи от Илиянци и обувки на по 10 години, които се трупаха пред хипермаркета на „ниво -1″ в очакване на банани по 30 ст. и олио за левче. Един чичка размаха празна торба и с безумие в погледа се втурна към към 20-годишното си Пежо на паркинга.
- Аз съм обикновен работник, и всички ниско-платени и безработни са мои братя. О, колко е ужасен животът на бедния народ. А тези там горе, с мерцедесите и бентлитата, тяхната майка…
Това мърмореше младежът, правейки неприлични жестове.
- Вие мразите ония горе? – попита Дяволът и лукаво го потупа по рамото.
- О, аз ще отмъстя на тези бизнесмени, висши управленски кадри и политици. Ще им отмъстя, заради моите братя и сестри, които трябва да се возят в претъпканите автобуси, които нямат плазмени телевизори и пазаруват само на промоция. Виж лицата им, изкривени от нищожната минимална работна заплата и чуй стоновете им за високите цени на горивата и паркирането в центъра. Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
Дяволът се усмихна.
- Аз съм общинска охрана на ония горе и без подкуп няма да те пусна при тях.
- Аз нямам кеш, нямам и карта, нямам нищо с което да те подкупя… Тази двулевка в джоба на анцуга Adibas надали ще ти е интересна. Но аз съм готов да сложа главата си.
Дяволът пак се усмихна:
- О, не, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слуха си!
- Слуха си? С кеф ти го давам… Нека никога нищо не чуя, нека…
- Ти пак ще чуваш! – успокои го Дяволът, даде му един iPod и пусна ескалатора. След малко го спря и каза:
- Чуй сега как стенат и псуват там долу твоите братя!
Младежът спря и се вслуша:
- Странно, с тези слушалки те започнаха изведнъж да пеят весело и като че с HD audio да се смеят и да говорят за сделки и фондови борси…
- За да пусна пак ескалатора, аз искам очите ти!
- Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!
Дяволът:
- Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам Google Glasses!
Дяволът пак пусна ескалатора и каза:
- Виж старите им скъсани дрехи и грубите им ръце.
- Боже мой! Това е баси странното; кога успяха да се облекат с Rollman, Esprit и Zara! И вместо почернели мартеници на китките им има ролекси!
На всеки няколко метра Дяволът вземаше своя откуп, но младежът не се отказваше – даваше с готовност всичко, за да пусне Дяволът ескалатора. Младежът трябваше да стигне до горе и да отмъсти на тези бизнесмени и политици. Няколко метра, само още няколко метра и той ще бъде горе! Той ще отмъсти за братята си!
- Аз съм обикновен работник, и всички ниско-платени и безработни…
- Пич, един метър още! Само още един метър, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за този метър вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.
Младежът махна ръка:
- Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!
Дяволът се засмя авторитетно:
- Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет – 666 GB SSD! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш последния метър от ескалатора, никога няма да отмъстиш за братята си – тия, които трябва да се возят в претъпканите автобуси, които нямат плазмени телевизори и пазаруват само на промоция.
Младежът погледна зелените иронични очи на Дявола:
- Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
- Напротив – най-щастливият!… Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.
Младежът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
- Да бъде! Вземи ги!
…Дяволът натисна копчето. И като лятна буря, гневен и сърдит, застанал отляво на ескалатора, младежът премина последния метър. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите бизнесмени, погледна долу, където се буташе и псуваше сивата, зле облечена тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, псувните им бяха вече химни.
- Кой си ти? – дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
- Аз съм юпи по рождение и изпълнителните директори са ми братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!
….
- А ако просто беше вървял сам нагоре, вместо аз да му пускам ескалатора… – помисли си Дяволът.
Профилът на лидера
1На България и трябва лидер, който да я извади от калта. Иска ми се това да не беше така, и хората сами да можеха да се извадят за косата, обаче те чакат да дойде лидерът и да оправи всичко. Няма да навлизам в дискусия дали наистина лидерът може да го направи. Ще опитам да очертая профила, който е нужно да има, за да се радва на обществено доверие и в същото време да може да свърши работата по изваждането от калта. В последните години „премиерът-слънце“ е Бойко, но на него му липсват доста неща, за да бъде идеалният лидер.
- Човек от народа. Човек, който може да разбере ежедневието на обикновения човек. Да може да седне в запушената кръчма, с пуловер плетен от баба му, без да го е страх, че ще си изцапа обувките в калта отпред. Да употребява жаргонни изрази – да говори на обикновен език. Бойко идеално покрива тези критерии. Дори може да се каже, че този му образ изгради общественото доверие в него
- С чувство за хумор, което обаче да покрива всички обществени слоеве. От бакшиши до програмисти. Не твърде интелектуален, не твърде просташки. А може и да ги редува. Бойко и с това се справя прилично. Но до тук приключваме с Бойко, защото със следващите критерии хич го няма.
- Интелигентен и ерудиран – трябва да е ясно, че мисленето е 1-ва природа на лидера. Горните критерии са за пред обикновените хора – това, което да изгради доверието, но само с доверие не се вземат правилни решения. Бойко не блести с особен интелект, макар че далеч не е най-простият по високите етажи на властта. За сметка на това хора като Трайчо Трайков, Росен Плевнелиев, Николай Василев са хора, които имат достатъчно в главата.
- Успешен. Не може да си лидер на държава без да си бил лидер на нещо друго, и то голямо, преди това. Станишев е идеалният пример за човек, който изобщо не покрива този критерий – неговата кариера преди властта отсъства. Той никога нищо не е правил извън политиката. За сметка на това Росен Плевнелиев е изградил собствена фирма, и е ръководил огромни строителни проекти. Очевидно човек, който знае как да се справя на свободния пазар и да ръководи много хора.
- Материално удовлетворен, или иначе казано – с пари. Ако влизаш във властта беден, то най-вероятно целта е да станеш богат с нея, което пък много ще пречи на работата. Но ако рушвет от половин милион лева не е интересен за теб, защото вече имаш къща и хубава кола, то вариантите за корупция намаляват сериозно.
- Уверен. Колкото и да си забавен, „народен“, интелигентен и успешен, ако си свит и скромен, рано или късно хората около теб ще се възползват от това, най-често за лични облаги. Министрите ще правят каквото си искаш, ако не си уверен в нарежданията си към тях.
- Тарикат. В политическата ни реалност, а и не само в нашата, трябва да си тарикат за да успяваш да лавираш между интересите на всички. Тодор Живков е бил такъв. Този критерий означава и „политически умения“, но те, на народен език, се казват „тарикатлък“.
- Без тъмно минало. За да няма сянка на съмнение, миналото трябва да е чисто. Никакви връзки с ДС. Никакво предходно участие във властта. Не трябва да си бил бодигард на соц.лидер или да си управлявал мутри в началото на 90-те.
- Да е движен от идеята да подобри нещата. Лидерът не може просто „да върши работа“, той трябва и да е идеолог
Няма да е лесно да се открие човек, който покрива всички тези критерии. Лошото е, че дори да се покрият, това не е гаранция – зависи и какви са подбудите. Но да приемем, че ако покриеш всичките, подбудите е по-вероятно да не бъдат свързани с разграбване и игри на дребно. И както каза Трайчо Трайков в едно интервю: „Всеки министър с действията си засяга конкретни интереси, но ролята на министъра е това да бъде в съгласие с обществените интереси“. Комбинацията от всички изредени качества би имала най-голям шанс както да организира държавата да работи по-добре, така и да мотивира обществото.
И ако това ви звучи утопично – да, така е. Не защото няма такива хора, а защото е малко вероятно те да бъдат допуснати до такива позиции. Което пък те, бидейки интелигентни, знаят, и не си губят времето да опитват. Така че идеалният лидер може и да не дойде. Да го кръстим условно Годо. И все пак да го чакаме.
Тротоарите и синята зона
0Както изглежда, в София ще има промени в синята зона (краткотрайното платено паркиране по улиците). По темата има не малко коментари (например тези под статията в Дневник) за това как общината нищо не правела, и тротоарите били пълни с коли, и София не ставала за пешеходци, и нямало как да се махнат колите от тротоарите. Даже в кампанията на един кандидат-кмет преди няколко месеца имаше такова послание – лепенки „да си върнем тротоарите“ налепени из целия център. И всичко, разбира се, важи за останалите големи градове.
Всъщност това са пълни глупости, които добре илюстрират навика на всички да мрънкат по принцип и заради самото мрънкане. В центъра на София, заграден от: Скобелев, Опълченска, Сливница, Евлоги Георгиев, Пенчо Славейков, почти няма улица по която да не съм вървял пеш. Почти всички са в рамките на „Синя зона“, и познайте какво – винаги съм вървял по тротоара. Защото на него няма коли. Защото за да има „Синя зона“, общината поставя колчета от двете страни на улицата, така че колите не могат да се качат на тротоара. И нямам никаква представа къде точно хората виждат паркирали коли по тротоарите в центъра.
Естествено, че на места има разни дреболии, като шофьори, паркиращи пред, а не вътре в гаражите си (за това съм писал на общината, без отговор); хора, които си изкъртват колче, за да могат да се качат на тротоара, паркиращи „ъглово“ и пречещи на слизането и качването от тротоара, както и улици, чиито тротоари са по-широки, и са разделени на две – за паркиране, и за пешеходци (напр. Кракра, Шипка). Но това са малки изключения.
Разбирам, че хората имат неистово желание да са недоволни от работата на общината, но точно със синята зона не са уцелили. Тя си върши работата много добре. Какво се прави с взетите пари е друга тема, но откъм уреждане на правилното паркиране почти не можем да искаме повече. Друго е положението в кварталите – там синя зона и колчета няма, и всеки се катери по тротоарите (преди 20 мин. един идиот пред мен си наби спирачки, и без мигач се качи на един приятно-свободен тротоар). Но центърът е максимално уреден от тази гледна точка.
Излизане от преспи
1Сняг и студ. Хората все пак се придвижват с коли, обаче условията усилват ефекта от лошите умения на шофьорите. Една от стандартните ситуации е излизането от паркомястото, когато наоколо има много сняг. Аз досега не съм затъвал и затова ще си позволя да дам акъл. Особено след вчера, когато на няколко пъти миришеше на изгорял съединител и гума. Всъщност, нещата не са сложни изобщо, събират се в един туит:
@bozhobg Полусъединител, ако не може назад, дай леко напред (и обратното), сменяй посоката на въртене, не давай много газ
![]()
— Radoslav Georgiev (@Rado_g) February 7, 2012
Основната цел е гумите да имат сцепление. Това доста зависи от колата. Ако сте със задно (BMW naпример) – кофти. Ако сте 4х4, вероятно ще имате проблем само ако сте пълен идиот (и такива има). Но за обикновените хора с предно предаване е хубаво да се мисли (всички неща са логични)
- имайте зимни гуми поне на двигателните колела. Защото така.
- тръгвайте бавно, на полусъединител, без много газ. Така, ако някоя гума започне да се върти във въздуха ще може бързо да спре да се върти
- веднага щом гумите започнат да се въртят напразно и да „копаят“, спрете да подавате газ. Ефектът е предимно отрицателен – допълнително заглаждате повърхността и се закопавате по-надълбоко.
- въртете волана – така получавате по-голяма площ, на която гумите могат да получат сцепление.
- напред – назад. Ако напред не става, пробвайте назад, и под друг ъгъл. После пак напред.
- имайте лопата – помага. Ако много заседнете, изкопавате около двигателните колела и пробвате пак (Аз нямам лопата, дано не ми се наложи)
Мислех, че това са очевидни неща, обаче май не са, затова реших, да ги напиша. Понякога, разбира се, просто нямате късмет и пряспата не ви пуска. Но в повечето случаи може да се излезе, стига задкормилното устройство да е качествено. (Да видим утре как ще изляза от тая пряспа, в която съм се наврял, и дали няма да туитна „някой да дойде да ме бутне“)
ACTA и артистите
1Ще разгледам ACTA от гледна точка на артистите (певци, композитори, музиканти, актьори, режисьори, и т.н.). Защото идеята е уж те да бъдат защитени от това споразумение. А и вече има достатъчно анализи на споразумението от гледна точка на свобода на словото и отвореност на интернет.
Пет факта:
- Певците, композиторите, музикантите – трябва да получават пари за труда си. Колко – колкото реши публиката. Ако си добър и харесван – повече, ако си djordjano, например – нула.
- Публиката трябва да има удобство и възможност за избор. Продаването на музика/филми на твърди носители е идиотско в 21-ви век. Т.е. приемаме, че най-удобният и удачен начин за разпространение на тези продукти е интернет. Съвсем скоро в България тръгна iTunes, но в него далеч няма всички песни. И какво да правим? Отваряме някой „пиратски“ сайт и ги теглим. Не щото не бихме дали 1 евро за песен, ами защото няма къде да ги дадем. Затова всички „умни глави“ измислящи решения на проблема трябва да помислят още. Например да направят „единно европейско хранилище“ за музика – артистите качват там, слагат цена, и музиката се продава. Който не качи, значи не търси пари от интернет разпространение. По този начин може да има и малко диверсификация на пазара, че iTunes е монополист в момента. Не можем да не споменем и cloud-базираните музикални услуги, като Spotify, който не е достъпен в България, но може да се възползва от създаването на регулирано хранилище за музика.
- Ако дадена музика или филм не бяха безплатни (т.е. свалени от „торентите“), много хора нямаше да ги слушат/гледат. Но част от тях биха отишли на концерт, и биха гледали нов филм със същите актьори/режисьор. Как се изчислява дали „пиратстването“ на тези хора е загуба или е печалба? В предложеното по-горе „хранилище“ може всеки да има право на известен брой безплатни сваляния.
- По-свободното тълкуване на текстовете може да доведе до неприятни аномалии. Днес ще те глобяват за сваляне на музика, ама утре някой в МВР ще се сети, че може да рекетират бизнесмени като получават достъп до интернет-активността им от доставчиците. А вдругиден – кой знае какво. Да налагаш следене на трафика за да не може някой да си свали mp3-ка е като да пазиш баничарница с командоси.
- Технологията винаги ще е няколко крачки пред законите. Например има Freenet. Т.е. нарушителите няма какво да ги спре, ако искат.
От тези неща следва, че ACTA (както и всички други четирибуквени законопроекти) са едностранчиви и глупави. Защото не решават проблема, а създават нови. Средата се променя, и бизнес-моделът не може да остане същият. Така че ако искаме достъпна хубава музика и хубави филми, без странични ефекти, трябва законодателите да поумнеят малко (а ние, разбира се, както диктува капиталистическата логика, да си плащаме)
В защита на чалгата
1Ще започна с disclaimer: не съм всеки петък в Биад, Син Сити или Ориент 33, нямам неистово желание да се качвам по масите и да хвърлям салфетки, не изпитвам възвишено щастие при вида на пияни девойки, играещи кючеци и крещящи „почвай ме, почвай ме“. С други думи – чалгата не е моят стил на живот. Чалгата не е и моят стил музика. Българска не слушам, а от балканските оригинали имам стотина топ-парчета, които си въртя от време на време. Преобладаващате стилове в playlist-а ми са метъл, рок и класика. Дотук с disclaimer-а. Целта му беше да не ме заклеймите като загорял чалгар, който опитва да оправдае ниските си страсти.
Ще продължа с важното разграничение, което направих в предния абзац – чалгата като музика, и като култура. Въпреки, че двете са тясно свързани, има разлика. Съвсем естествено, и нерядко срещано е, човек да слуша поп-фолк (което си е евфемизъм за чалга), но да не приема следващата от това култура – силикон, перходрол, джипове, пари, бижута, салфетки и маси.
Културата произлиза пряко от текста и от културата на изпълнителите. Текстът е тъп и вулгарен, клиповете са пошли и елементарни. Да, нищо ново не казвам, но културата не следва от музиката като такава, а от странични елементи. Разбира се, по-ниско интелигентната част от обществото прихваща тези елементи и възприема чалгата като своя култура.
Музиката е балканска – с ориенталски елементи и инструменти. Музиката е въпрос на музикален вкус и в този регион мнозинството харесва този тип музика – те му въздейства най-силно. Да кажем, че както рапът въздейства на чернокожите, така и балканската музика ни въздейства на нас. При вас може и да не е така (или да не ви се иска), но гореспоменатите стотина хита са музика, която според мен е добра и въздействаща, поради което я слушам понякога. Тя не е елементарна (два-три тона), не е сива и равна. Дори някои от хитовете могат да минат за обикновени поп-парчета ако се промени аранжиментът.
Ще си позволя да направя едно сравнение – западната поп-музика не е нищо по-различно от нашия поп-фолк. Текст – малоумен. Ама наистина. Даже според мен българските текстописци са доста по-креативни откъм евфемизми. Да, просташко е, ама така или иначе се е пее за това – кое е по-добре, „she wants it, I gotta give it to her“ или „напипай го….сърцето мое“? Клипове – аналогични. Дори при нас е по-леко – обикновено само певицата е полуголата пищна госпожица на екрана. В „западните“ клипове има по 20-тина, които правят същото – показват ни се. Естествено това не се отнася за цялата западна поп-музика. Не се отнася и за цялата наша поп-музика (дори в поп-фолка има парчета със сносен текст и прилично режисиран клип).
Да, с „чуждата“ поп-музика може би хората нямаше да се качват по масите и да хвърлят салфетки. Но от това по никакъв начин нямаше да станат по-интелигенти и по-възвишени. Ако най-престижната дискотека пускаше вносен поп, отпред нямаше да спират хонди и опели – пак щяха да са лъскави, черни мерцедеси с хора с ланци, търсещи натокани кифли. А в треторазрядните дискотеки хората пак щяха да се напиват и да се бият. Не защото музиката ги е довела до това, а защото тя отразява това, което са.
От тази гледна точка, чалгата е хубаво явление, което показва, че в България работи пазарният принцип. Има търсене, има и предлагане. И предлагането се усъвършенства постоянно – от касетките на хисарския поп до скъпо-струващите студия на Митко Пайнера. А ако смятате, че чалгата ни се натрапва постоянно и затова всички я слушат – спомнете си кога тя зае място в националния ефир. Аз от 5 години нямам телевизор – дотогава само Слави я отбелязваше, и то спорадично. А и тогава беше музиката на мнозинството.
Ако искате да го раздавате елитарни – чувствайте се свободни да обяснявате как само тъпаците слушат чалга, а вие – далеч по-възвишена музика като хаОс и хип-хоп (ххх). Или метъл, което автоматично ви дава право да не си миете косата. Иначе казано – ако ще прибягваме до стереотипи, и вие сте в някой, така че да избягваме плоски генерализации.
Няколко заключения. Слушането на балканска музика не означава, че си нискоинтелигентен. Тя е просто териториално-специфична музика. А ако смятате, че чалгата води до затъпяване – не, затъпяването води до чалга. Т.е. това е масовата музика тук, и това не е с нищо по-лошо и по-необикновено от другаде. Така че да не си придаваме важност – всеки слуша квот’ го кефи и се напива където иска – върху масата, под масата. Нискоинтелигентните хора приемат културата заедно с музиката навсякъде по света (конспиративните теории за съзнателното затъпяване на хората – друг път)
Това, че нещо е нормално не значи, че е хубаво. Бих искал другият път като отида в зала България да няма само пенсионери около мен. И в студентски град вместо чалготеки да има книжарници (сега няма). Само че това няма да стане дори да забраним чалгата или чалга-културата (акциз за чалгата и до 2г. затвор за хвърляне на салфетки)
КАТ не си върши работата
1Нищо ново няма да кажа, но тъй като МВР е под прожекторите, може поне малко да си мръднат … палката и да свършат полезна работа. Поводът да ги наплюя е, че вчера не спрях на пешеходна пътека (случва се, макар че по правило винаги спирам), на пресечката имаше ченгета, и те нищо не направиха. Ако беше изолиран случай, добре, но работя точно на голямо кръстовище с дежурен полицай, и от прозореца виждам всичко долу. Полицаят редовно не изпълнява задълженията си:
- не спира коли със загасени фарове – дори и само за да им каже да ги включат
- не глобява пешеходци пресичащи опасно булевардите
- не глобява шофьори, пререждащи се на светофара за ляв завой. 1-вият и 2-рият не пречат, но третият вече запушва лентата за направо.
- не прави нищо за коли спрени след знака „забранено паркирането и престоя“ (понякога прави забележка, понякога не)
- възползва се от възможността да регулира светофара основно когато НСО карат някой ‘гоуемец’. Например съм виждал неведнъж линейка да чака в задръстването.
Трябва ли да подам жалба до КАТ за дисциплиниране на тези служители? Трябва, ама това няма да реши проблема. Защото всички са така и никой не им следи работата. Ако например няколко инспектори от друго звено (извън МВР – напр. ДАИ (сега ИААА), въпреки, че това вероятно не е точно задължение на тази агенция) обикалят системно (а не епизодично), и без предупреждение, и си записват, както аз, как катаджията си върши работата, и след това тоя същия катаджия го накажат по някакъв начин, може би пък следващият път ще глоби пешеходеца, който пресича бул.България или гъзара, който прережда всички за ляв завой? И може би другият път ще ме спрат и ще ме глобят за нарушението ми. И може би шофьорите ще почнат да правят по-малко простотии и ще си пречат по-малко.